Срещу шише джанковица и автентичния текст на песента "Брала мома къпини" пилотът се съгласи да покръжи в небето над Лондон още седем минути и затова кацнахме точно в първата минута на 1 януари 2014 година.

Като нямаше за друго, англичаните се заядоха защо нося 12 пластмасови шишета от лимонада, пълни с общо 3.96 имперски галона (18 литра) високоалкохолна течност. Обясних, че това е животоподдържащо лекарство, без него сутрин ръцете ми треперят и цял ден светът ми е крив. Добре, обаче английският митничар по-крив, запъна се, та се наложи да му обещая, че ако ми вземе ракията, ще му умра, гърчейки се пред гишето. Онзи ме пусна.

За Лондон какво да ви кажа? Колите карат наобратно и в градския транспорт искат пари на ръка, за да те возят, дори и да си тръгнал към "Даунинг стрийт" номер 10, това ми обясни шофьорът на сръбски. Аз хич и не се разправях, ами извадих едно шише джанковица, хвърлих да го убия с него, но той ловко го улови, а аз се престорих на обладан от дявола (и ние сме гледали някои филми!) - захапах една кожена дръжка и заръмжах страховито. Пътниците ме наблюдаваха, някои резервирано, други с интерес, а един с фланелка Jamaica се просна на пода пред мен и заудря чело в земята. Шофьорът изкрещя нещо на английски, после повтори на сръбски, че ще кара в не знам си коя катедрала да търси екзорсист, намигна ми и диво пришпори возилото, натискайки клаксона.

Някъде в центъра автобусът намали, за да направи остър завой, шофьорът уж случайно отвори предната врата, извика ми "втората пряка вляво" и аз скочих на тротоара, та хукнах в указаната посока.

Пред вратата на резиденцията на английския министър-председател пазеше английски полицай, който бъкел не разбираше български. Аз обаче се бях подготвил, извадих от джоба си изрязана от вестник "Сега" снимка на Дейвид Камерън, тикнах я в лицето на униформения и започнах да соча ту снимката, ту себе си, като виках "Фатер, сон", сиреч "син съм му на този човек, а той ми е роден татко".

Полицаят се зачеса под фуражката, викна друг полицай, онзи викна трети, който пък викна преводач и спокойно им обясних на хората каква е точно работата. Онези се зачесаха под фуражките (преводачът просто се зачеса), съветваха се нещо, говориха с някого по радиостанциите, пък ме вкараха вътре в резиденцията.

Първо ме обискираха. За джанковицата и те кандисаха, но не ми повярваха, че не нося мраморни павета, ами бяло саламурено сирене, по-твърдичко, че да деяни повече, незаменима храна за моя организъм. Приличало им на примитивно оръжие! Наложи се да го оставя срещу разписка, като обясних на преводача, че чудо ще направя, ако сиренето изчезне.

От мен да го знаете, Дейвид Камерън е много културен човек, покани ме да седна, предложи ми чай, аз му предложих джанковица и двамата отказахме. После той ме попита защо съм твърдял, че ми е баща.

- Защото е така! - отговорих като вироглав син. - Ти такива неща наговори за българите, че направо баща ни стана! Хайде сега, тате, да ми намериш работа!

Камерън се шашна, не можа да измисли нищо срещу желязната ми логика и примирено ме попита знам ли английски. Обясних, че думица не знам и онзи, като се зарадва - оказа се, че точно такъв като мен им трябвал, понеже в правителството всички знаели английски и когато трябва да преговарят с някой, дето не знае английски, нанагорно им идвало. Мигновено бях назначен за министър без английски в правителството, Дейвид ми отдели една стаичка в резиденцията, да съм му подръка.

А иначе наплив от българи в Англия няма.