|
| Дядо Пънч с една от внучките. |
- Дядо Пънч... Този псевдоним повик за игра ли е, или е послание към обществото - хайде към писателя да се отнасяме и с малко хумор...
- Както вече не веднъж съм отговарял, за псевдонима ми Дядо Пънч има не едно, а няколко обяснения. Първо, Пънч ми викаше моят най-близък приятел от младежките години, рано напусналият този свят, голям поет Владимир Башев. Второ, в държава, където има много Иван Ивановци, Георги Георгиевци и т.н., ми се видя много скучно и неинтересно да подписвам съчиненията си за деца с баналното Панчо Панчев. Трето, когато пуснах този псевдоним в употреба, бях станал за първи път дядо - на Янчето, най-голямата ми внучка. Четвърто, Пънч е името на английския театрален смешник, а аз съм и театрал, и човек, който си мисли, че има чувство за хумор... Интересно е да се каже, че с търкалянето на годините псевдонимът Дядо Пънч до голяма степен измести името ми Панчо Панчев, стана по-популярен от него.
- Детските аудитории винаги са ви обичали - това е, защото малчуганите са по-простодушни, или защото имате специален подход към тях?
- Навярно ме обичат, защото аз също ги обичам. Има и една тайна - отнасям се към тях като към възрастни и това им харесва... Много красиви деца виждам по улиците напоследък - дори така се заплесвам да ги гледам, че пропускам да обърна внимание дали са хубави като тях майките и бабите, които ги водят...
- А чисто човешки какво е да си на 80? Чувствате ли се доволен от живота си досега?
- Въпреки че и моторът и шасито ми са доста поизносени и създават известни проблеми, все още не мога да повярвам, че съм навършил осемдесет години. И е ужасно да сметнеш, че преди петдесет и осем години съм бил вече с висше образование. Или че съм написал петдесет пиеси, че съм издал поне още толкова и книги... Обикновено не казвам истинския им брой, за да не сметнат хората, че съм лъжльо и фукльо. От живота си, с всичките му криволици, съм, общо взето, доволен - разбира се, ту си мисля, че не съм успял да се реализирам напълно, ту пък се радвам и не вярвам на постигнатото. Радвам се обаче не толкова на редовете, съчинени от мен, колкото на четирите (засега) мои внучета. Старая се с присмех да отминавам дефекта на обществото ни, че лица я прочели, я не прочели две книги, не слизат от малкия екран и от първите страници на вестниците, а много от децата искат да станат като тях...
- Децата ни и напускат, също е беда. И вашите внуци май са по чужбините - ще можем ли да компенсираме някога този процес?
- Беда е, разбира се. Беда, и то голяма! От една страна, хубавата ни като рай земя се обезлюдява, от друга - отглеждаме млади и образовани деца, които да бъдат използвани в чужбина. Но как да ги упрекне човек, че емигрират, когато в редица отношения скъпата ни татковина е докарана до последно място в класациите?
- А защо стана така? От висотата на годините си какво бихте отговорили?
- Тъкмо от висотата на годините си човек най-добре може да оцени предимствата на социалистическото ни минало (с всичките му кусури) пред така наречената днешна демокрация. Поне нашата не се получи...
- А какво значи "да се получи"?
- Тя, самата демокрация, не е панацея, защото и там, където е истинска, нима няма бедни, нима малкото свръхбогати не са толкова свръхбогати за сметка на гладуващите по света? Нека някой ми докаже, че шепата милиардери са най-умните и работливи хора в своите страни и че са натрупали имането си по честен начин и аз веднага ще се откажа от левите си убеждения!
- Е, все пак, както има дума, демокрацията е с кусури, но по-добро просто светът не е открил... Свидетели сме и на бурна гражданска активност последните месеци, това не променя ли нашата страна към по-добро?
- Гражданската активност не е лошо нещо изобщо. Но тя води към по-добро, ако не е платена (поне част от нея) и ако протестиращите знаят какво по-точно искат. По-доброто не може да се постигне с методите на Иван Костов, Симеон Сакскобургготски и особено на Бойко Борисов. Сегашните протести у нас само пречат на приличното днешно правителството да си гледа работата и да оправя бакиите на предшествениците си.
- Но защо тогава е така у нас - вечни песимисти ли, или някакъв политически мутант, та сме все недоволни?
- А от какво да сме доволни? От това ли, че за четвърт век страната ни беше докарана до просешка тояга? Че професори и други доста прилични хора ровят в кофите за боклук ли? От огромния брой емигрирали млади отгледани и изучени българи, които можеха да работят и да раждат у нас? Ако има нещо, което поразсейва поне малко лично моя песимизъм, това са крехките успехи на икономиката ни въпреки неспиращите, макар и понамалели протести, които все пак пречат на правителството да си глада работата. Много ме зарадва новината, че вече ще изнасяме леки коли за Италия и други страни.
- Вие сте поизнесли навън и някои ваши пиеси. Как се постига успех навън? Познавате почти всички български писатели, както и хората от театралните ни среди. Талант и характер допълват ли се? Може ли едното без другото? Кои имена си спомняте с най-голяма обич?
- Първо, за мое голямо съжаление вече не познавам мнозина от младите талантливи хора на перото. Интересен е въпросът ви дали талант и характер при писатели и театрали се допълват. Моят отговор е отрицателен - световната история познава и творци, чийто талант не подлежи на съмнение, но като граждани не са на равнището на таланта си. Затова един велик руски поет казва "Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан!". Питате ме кои имена на творци си спомням с най-голяма обич, но не уточнявате дали от живите или от покойниците. Някои от първите по-добре да не знаят моите чувства към тях, а на вторите им е все едно.
- Преди години бяхте казал: "Чувството за хумор, черен даже, / пречи на живота да ни смаже"... Кое е по-добре - да имаш чувство за хумор, или доходи на пенсионер в Люксембург, примерно?
- По-добре е да си имаш и чувство за хумор (не мога да си представя живота без него, и същевременно да разполагаш поне с малка част (една десета например) от доходите на люксембургския пенсионер. Моята пенсия е триста лева, след като съм бил за по няколко години главен редактор на важни списания...
- Ако днес имахте възможност да окастрите от биографията си някои моменти и по този начин да сте си спестили разочарования, кои бихте избрали? Или бихте оставили всичко?
- За да отговоря на този въпрос, е необходимо да помисля, а аз, без да се замислям, ще отговоря, че не бих противоречил на отреденото ми от съдбата и бих оставил всичко, както си е било. Впрочем от висотата на възрастта, която доживях, ми се струва, че е било напълно излишно да се развеждам три пъти. Особено след като сега съм добър приятел и с трите си бивши съпруги. Бракът в класическата му форма се оказа една отживелица и се чудя на хомосексуалистите, дето напоследък напират да се женят официално, с което поставят в доста неловко положение законодателите в разни държави и освен това възмущават нас, пуританите.
- Празниците отшумяват вече, но правят ли ни по-добри? Или само ни вадят от ритъм?
- Ако ставаме по-добри и състрадателни само за празниците, има нещо несериозно и позьорско в това. Прилича ми на приказка с изкуствено нагласен щастлив край. Нещо като благотворителния файтон на някогашната царица Йоанна, която по Коледа раздаваше сладкиши на бедните деца, които гладуваха през останалите 364 дни от годината. Все пак приветствам така наречената "Българска Коледа" и сантименталното лицемерие на богатите... А колкото до празничното нарушение на житейския ни ритъм, имам чувството, че ние, българите (уж трудолюбиви според фолклора ни), прекалено бавно изтрезняваме, след като отминат почивните дни. Които често биват увеличавани изкуствено и после пък се правим, че ги доработваме. Аз ей така се шегувам с отминалия празник:
Вън, докато сняг белее,
черни мисли имам аз -
Дядо Коледа ченге е,
преоблечен Дядо Мраз!
Дедо Пънч мили, 
.
