Другарят ми Нерадко Минев тука в таковата на ъгъла, като го питаме какво е очаквал от Прага, вика, че лично той от Прага е очаквал един товар пражка шунка. От масите му викаме, че да, ама сме получили не товар шунка, ами покана, а той вика: "Каква покана?!"... "За членство в НАТО!" - му викаме, а той вика: "Сериозно?!? Ееее, вика, откога го чакам аз това нещо! Още откога им пратихме баня и теляци - пък те чак сега се натутуркаха..."
И викна на госпожата зад бара да извадела една тарга бира - той черпел! Тая покана си струвало да се полее. Ние от масите му викаме да ни се маха от главите, понеже сме антинатовски настроени пацифисти, обаче той ни вика, че да не би той да е бил пронатовски настроен войнолюбец? Айде недейте така, моля ви се; мен, вика, внук ми скоро ще ходи в казармата, да не мислите, че ми е хубаво да го засилят някъде на майната си да умиротворява нещо си, като някой Рамбо?
И обяснява...
Така и така, когато на 1 март 1941 година във Виена е подписан протокол за влизане на България в Тристранния пакт (нещо като НАТО, обаче се е казвало "Рим-Берлин-Токио" и също са се пеели песни на тази тема като сега), та като чува, че е подписан протоколът, на сегашния ни премиер татко му какво прави? Подпира си челото като на кино и казва: "Ах, какъв край!" - ама по френски. Какво е имал предвид - края на България ли? Амми! Имал е предвид края на Оста! Все пак е бил германец човекът, нали така, дожаляло му за Германия! Щом България й става съюзник... И действително. Оста си се разпада точно в същия ред - първо Рим, после Берлин и накрая - Токио: всички под ножа!
Същата работа като през 1915 година. На 14 октомври България се прикача към Централните сили и какво става след туй? Централните сили ядат лобута, а на сегашния ни премиер дядо му фаща влака!
За Варшавския договор, вика, дето даже сме му били сред учредителите през юни 1955 година...
...И ние го прекъсваме откъм масите и му викаме, че стига се е опитвал да ни пробутва стари вицове, защото специално този виц е безумно стар: там, дето Византия ни е превзела и се е разпаднала. Турската империя ни е превзела и се е разпаднала. Германия ни е превзела и се е разпаднала на две Германии, СССР ни вкара в орбитата си и се разпадна и така нататък... А той ни вика, че, първо на първо, няма стари вицове. Например, вика, мръсните вицове нямат остаряване: додето мъжът и жената извършват онез досадните телодвижения, мръсните вицове все ще са свежарки. Е, същото се отнася и за политическите!
Тъй, му викаме ние, верно; и кое е второто?
Второто, вика, е туй, че който български държавник е подписвал договор за включване на България в някой военен блок - задължително е бил съден впоследствие!!! Специално за присъединяването ни към Рим-Берлин-Токио са били съдени наред де що има министър и де що има депутати. Виновен, невиновен - няма! Всички под съд! И сега няма да има измъкване!
...И ето тук всички се обръщаме към бара и й викаме на барманката: "Ало! Какво става с бирите? Човекът иска да почерпи, а после и ние ще го почерпим! Има защо!"
На 1 март 1941 година на тържествена церемония във Виена, тогава не столица на анексираната вече Австрия, а редови германски град, България се присъединява официално към военната структура, известна като Тристранен пакт, а неофициално, като "Оста".
Парламентарно представените и медийни сили у нас посрещат този факт с въодушевление, дори с ентусиазъм. Поддръжниците на това обвързване, които ще нарека условно "ософили", не са били по-малко шумни от днешните натофили.
На фотографията след този исторически акт цар Борис е спокоен, но застаналите пред него премиер Богдан Филов и външният министър Иван Попов са се ухилили като Петър Танчев на конгрес на БКП.
На друга фотография царят е вече усмихнат и разговаря с висши германски военни. Доста по-високи са от Уесли Кларк и определено имат много по-интелигентен вид.
От текста не личи да са калесвани с орден "Стара планина".
Днес това съюзяване може и да ни се струва исторически късогледо, но замислим ли се, ако успеем да се върнем с машина на времето в онези дни, то би изглеждало разумно.
Европа никога не е била толкова интегрирана, колкото по време на Третия райх. Военният, стопанският и демографският капацитет на континента са били държани в едни юзди. За разлика от днешния ЕС, страните-членки не са се дърляли например помежду си за квоти, субсидии и пр.
Бъдещето на обединена Европа никога не е изглеждало толкова светло и безметежно, колкото около онази дата. Една сал Англия е мрънкала под несекващите хуманитарни бомбардировки на Луфтвафе. Включването на САЩ във войната е изглеждало съвсем хипотетично и практически малко вероятно.
Мирът в източния фланг на континента е бил обезпечен от договорен акт, еднотипен с по-късното "Партньорство за мир", договора Молотов-Рибентроп.
А и тогавашните ософили са знаели не по-малко добре от днешните натофили, че Русия е колос на глинени крака, омаломощен от пиянството и болшевиките, безобидна черупка на държава и нулев геополитически фактор. Страна на доизживяване и подлежаща на скорошно раздробяване от когото трябва.
Ощастливените от интегрирането с Райха територии на обединена Европа са съчетавали творчески континенталната интеграция с местна автономия, осъществявана от демократично избрани водачи - например Пиер Лавал във Франция и Видкун Квислинг в Норвегия.
При необходимост стабилността на обединена Европа е била обезпечавана с помощта на мироопазващи сили от Вермахта и СС и елементите, недорасли за светлите идеи на паневропеизма, бързо са били вразумявани.
В името на съхраняването на общоевропейските културни и други ценности дошлите на власт чрез избори ръководители на Райха не са се бояли да въоръжават местни патриоти, например албанците от СС дивизия "Скендербег", за да се опазват от етнически чистки и въобще да поддържат цивилизован ред.
Редът и законността са били поддържани с неуморните усилия на скромните труженици от Гестапо, при това съвсем небезуспешно. Не е известен например случай отвлечен самолет на "Луфтханза" да е бил блъснат в Райхканцеларията.
България, като тогавашен общопризнат фактор за запазване на мира и сигурността на Балканите, е била обект на особено голямо уважение от страна на тогавашното ръководство на обединена Европа. Един от изразите на това ласкаещо ни отношение към нас е било подсилването на германското посолство в София чрез подмяна на мухлясалите дипломати от кариерата със свежи кадри с доказано европейско призвание като Адолф Бекерле, бивш гаулайтер на Холандия, или с научна кариера и заслужено добро име в академичните среди, като например д-р Делиус.
При всичко това, как е могло тогава човек с европейски цивилизационен избор и сериозно мечтаещ за политическо бъдеще, да не бъде ософил? Ософилството е било задължително за всеки българин, смятащ се за прозорлив и далновиден.
Защо трябва да се учудваме, че тогавашният европеизъм проникна дори в творческите среди и роди незабравими музикални шедьоври?
Не омаловажавам неотдавнашния концерт за НАТО на площад "Александър Невски", но все го възприемам по-скоро като изява-еднодневка.
Друго би било някой все пак да се сети да съчини песен в чест на днешното славно събитие.
Би могла да започва например по следния начин -
"Вашингтон и София,
Верни във борбата,
Скоро...
Текста да го довърши по-добре г-н Соломон Паси. Той по-добре от нас знае кое предстои да стане скоро, и кое - съвсем скоро.
