|
| Ан дьо Колбер-Христофоров |
- Любимата ви мисъл гласи: "Сподели щастието и надеждата, подмини тъгата, приеми съдбата, изживей живота си". В това изречение изглежда е събрана цялата ви житейска философия.
- Точно така. Тази мисъл на Анри Мишо* стои върху заглавната страница на моя сайт.
- Какъв смисъл влагате в нея?
- Да споделиш надеждата си, означава да вярваш, че всяко живо същество е надарено със силата да създаде нещо през живота си. Да забравиш скръбта, означава да не позволиш на завистта и хорската лошотия да разрушат надеждата - подмини ги, следвай пътя си. Запази усмивката си, защото усмивката е знак за мир и добронамереност към другите, а човек не може да постигне нищо в живота, ако не се отвори към другите, ако не ги уважава, ако не споделя с другите вярата си в живота.
- В предварителния ни разговор вие поставихте много точна диагноза за болестта на българите - песимизъм и черногледство. Едва ли може да се каже по-точно.
- Пак ви казвам, най-добре е да загърбите това. Срещам много българи както тук в България, така и във Франция, Испания, Дания или Германия. И навсякъде българите са настроени много негативно към собствената си страна. Аз не приемам подобно поведение. Докато човек е жив, има надежда. А щом има надежда, всичко може да се промени. Сам човек не може да промени страната. Но ако всички вие със сърце, душа и разум впрегнете волята си да следвате своя път, да работите здраво, а не само да поучавате другите, ще успеете.
- Като ви гледа и слуша човек, вие изглеждате по-българка от българите. Носите колие с цветовете на българския трибагреник, пафти на колана...
- Аз имам българско гражданство, донякъде и заради произхода на мъжа ми, който е българин, но и за да разнасям славата на българското културно наследство из Франция и другите страни, които обикалям с изложбите си. Искам да покажа на света това огромно и древно културно богатство, което притежава страна ви. Да го споделя с другите.
- Откога датира страстта ви към живописта, как избрахте да се посветите на рисуването?
- Ще ви кажа истината. Знаете, че съм родена в аристократично семейство. Аз съм седмото от общо десет деца. И още от най-ранно детство обичах да рисувам. Все чертаех нещо с пръстчета по пода. Когато пораснах, поисках разрешение от родителите ми (защото навремето трябваше тяхната благословия) да постъпя в Националното висше училище по изящни изкуства. По онова време не можеше и дума да става младо момиче от благороднически произход, което живее в замък, да се омешва с фриволните студенти от рисувателното училище. После срещнах съпруга ми и продължих да рисувам. Един ден той ми каза: "Върви да си купиш бои, вместо да драскаш върху всичко, което ти попадне". Отвърнах "добре" и отидох в голям парижки магазин със специализиран щанд за художници. Очите ми още се изпълват със сълзи от вълнение, като си го спомня. Пред мен се разстилаха двеста цвята синьо, двеста цвята червено, двеста цвята зелено. Нещо невероятно! Започнах да отварям тубичките. Продавачката строго ме смъмри: "Госпожо, забранено е да се отварят! Изберете каквото търсите!" - "Но аз не знам какво търся", отвърнах с цялата са наивност. Не познавах дори имената на цветовете. Като видя искреното ми объркване, тя каза: "Давам ви пет минути, след което се връщам! Правете каквото щете!" Така нарисувах първата си картина - зимен пейзаж. Като я видяха мои приятели журналисти, ме отведоха при най-големия парижки познавач, който ми каза: "Госпожо, вие нямате елементарно понятие за живопис, нито сте учили, нито имате опит, но имате талант. Идвайте при мен, когато пожелаете, ще ви преподавам безплатно". Аз му отвърнах: "Много ви благодаря, господине, но искам да съм свободна! Свободна!". И си тръгнах. Моята свекърва, която беше университетски преподавател, като разбра, че съм самоука, също настояваше да се запиша в училището по изящни изкуства, за да изуча основите на живописта. Отвърнах "Майко, благодаря ви много, но не искам да ходя в никакво училище". "Ама как може, трябва ви диплома", упорстваше тя. "Не искам" - съпротивлявах се аз. - "Но защо?" - "Защото искам да съм свободна!" За мен свободата на изразяване, както и сега, в нашия разговор, е над всичко останало. Не търпя никакъв натиск, никаква форма на диктатура над собственото ми съзнание, никакви правила. Искам да съм свободна! Така започна моята кариера. С пълно незнание. Дори не знаех, че четките трябва да се мият, представяте ли си. Постепенно се научих сама на много неща. Просто следвах пътя си. И за да се върнем на това, за което говорехме в началото: когато имате силна воля за нещо, трябва да го вършите редовно. Аз рисувах всеки божи ден. В продължение на години. Започнах да излагам в "Гран Пале" в Париж, в други големи изложбени зали. Постепенно бях приета в артистичните среди. Членувам в 15-16 съюза на художници. Проникнах в светая светих на музеите, на галериите, на цялата тази култура, която облагородява света. Тази общност на артисти - били те художници, поети, писатели, философи или музиканти, ви пренася в един по-възвишен свят, отвъд нищетата на живота. Това е свят на пречистени души и сърца. Именно затова културата е необходима на света.
- Да се върнем към корените ви, които водят чак до епохата на Луи XIV - Краля Слънце, чийто финансов министър е бил вашият прапрапрадядо Жан-Батист Колбер. Помага или тежи подобно наследство?
- Имам чувството, че съм живяла два живота. Преди живеех в замък, сред целия този необичаен декор, с прислуга, която от тригодишна ме наричаше "мадам". Не ми се разрешаваше да влизам в кухнята, да сервирам масата. Но аз се задушавах в тази атмосфера. Имах нужда да открия света, да надникна отвъд. Затова постоянно търсех да се измъкна, да избягам. Щастлива съм, че познах този начин на живот с неговите замъци, балове, красиви младежи и изискани маниери. Особено когато си на 16 години, това е прекрасно. Чувстваш се като в роман! Но за мен това беше само малка част от света. Исках да опозная цветовете на света, хората - бели, черни, жълти, червени, различните религии. И го направих. И бях напълно очарована. Намирам, че сега съм много по-богата, отколкото ако бях останала затворена в моя замък, с гоблени по стените.
Впрочем тъкмо моят дядо - Жан-Батист Колбер, който освен министър на финансите при Луи XIV е бил министър и на търговията, на флота, на пощите, е създател на френските гоблени. Преди него са ги внасяли от Фландрия. Но той си казал защо французите да не ги изработват сами. Той създава и първите фабрики за порцелан - в Лимож и Бакара. Пак той отсича: "Стига сме внасяли кристали чак от Бохемия, можем да си направим и сами." Праща шпиони чак в Китай да разгадаят тайните на китайския порцелан. Първите са арестувани и не се връщат повече. Тогава Колбер праща други. Така Франция усвоява тънкостите в направата на порцелан. Колбер има огромен принос за развитието на Франция.
- Доколкото ми е известно, той индустриализира страната, като създава първите държавни фабрики.
- Да, защото преди това не е имало нищо. Всичко се е внасяло.
- Ако беше жив днес, щяха да го нарекат "социалист"!
- И да, и не. Защото той създава държавни предприятия, но същевременно дава свобода на хората да дадат най-доброто от себе си. Колбер не е понасял посредствеността. Който е посредствен, изхвърча! Подбирал е все занаятчии с талант. А не просто работници, които да чукат по 15 часа на седмица. Търсел е хора, които да обичат работата си и да я вършат със страст и всеотдайност. Без отчаяние. С чест, защото работят за родината си. Той въвежда понятието"колбертизъм", което ще рече износът да надвишава вноса. А за да изнасяш, трябва качеството да е превъзходно. За да е превъзходно, се създава търговски флот. Дотогава не са се ползвали кораби. За нуждите на корабостроенето се засаждат огромни гори. Колбер е искал най-доброто.
- Сигурно се гордеете с предците си?
- Не, човек не се гордее с това, което го предшества. То е част от наследството. Бих се гордяла, ако сама постигна нещо в живота. Като си говорим за миналото, никога не бих се отрекла от него, щастлива съм с миналото си, щастлива съм, че съм българка. Но ще бъда истински горда, ако постигна нещо свое. Ако успея да дам нещо на другите. Нося миналото в себе си, както и това, че съм българка. По-важното е какво мога да направя с това съкровище, оставено ми в наследство. Ако го запазя скрито в мен, няма да струва нищо.
- Значи за вас по-важна е личната заслуга?
- Личната заслуга и свободната воля. Толкова е важно да съхраниш пламъчето, което гори у всеки от нас, да не се оставиш на тлението. Независимо дали си на 20, 30, 40, 50, 60, 70 или 80 години! Не бива да допускате това пламъче в сърцето ви да угасне.
- Вярваща ли сте?
- Да, много. Затова винаги нося този кръст на врата си, който открих тук, в България. Това е автентичен византийски кръст от 11-и век. Изследвах го в Лувъра, за да се убедя, че е истински. Оттам поискаха да го закупят за музея, но аз им отказах. Заявих им, че този кръст е български, че аз също съм българка и това е част от културното ми наследство. Ако не бях вярваща, нямаше да го нося постоянно. Както нямаше да нося пафти на колана, ако не се гордеех, че съм българка. Това е - просто и вярно.
--------
*Анри Мишо ( 24 май 1899 - 19 октомври 1984) е белгийски и френски поет, белетрист и художник, една от най-ярките, колоритни и знакови фигури на френската поезия на 20-и век.
Слава тебе, Господи, 
страницата й в нета Натисни тук
, be happy!