Ако си Кенеди, особено пък Джон, ти е лесно - млад, красив, богат, от сой, президент, каквото направиш или кажеш, легендарно става. Кажеш, например, "Не питай какво може страната ти да направи за теб, а питай какво можеш да направиш ти за страната си", и всички започват да ахкат и да охкат, да повтарят и анализират и ето ти я модата. Е, да я последваме, макар и късно, но по-добре, отколкото още по-късно.

Челите предишните записки сигурно направо ще си зададат въпроса нужно ли е изобщо да правим нещо за страната си, не може ли тя сама да се погрижи за себе си? Да, нужно е и даже жизненоважно е. Обаче има специфика. Отчетеш ли я, всичко е наред. Не я ли отчетеш... Но да не чуе дявол.

Дотук беше лесно, следва трудното: Какво да направя за страната си? Като чуе този въпрос, на опитния българин му настръхват косите. Колкото беди са се стоварвали върху страната, все са били в нейно име и в неин интерес. Войни ли не щеш, национални катастрофи ли не щеш, чистки и реформи, та даже и национални предателства - все за страната са били.

И да кажеш, че са ги вършили тези неща някакви врагове, някакви диверсанти - не, някой от нашите ги е вършил и като го пита друг някой от нашите "Защо я направи тази глупост, бе?!", онзи отговаря - кога гордо, кога обидено, "не съм го направил за мене си, за страната го направих!" Иде ти да го шамаросаш, крещиш "Ама заради теб страната почти изчезна!" "Извинявам се...", казва съмнително искрено онзи или пък става господар на мълчанието.

Има и такива, дето не са участвали. Всъщност коректното определение е "дето участват пасивно", защото тук ли си, участваш и няма мърдане, колкото и да се криеш под одеялото. За неразбралите следва кратко заяждане.

Заяждане: Като не искаш да участваш, грабни си шапката и иди живей в някоя пещера. Там ще участваш единствено и само в пещерния живот. Не ти се ходи? Тогава като дойде бирникът, кажи му "Аз не участвам!", пък да видим ще ти се размине ли.

Всички участваме, искаме или не искаме. Тогава не е ли по-добре да участваме съзнателно? Така ще участваме както трябва, а не както дойде. Стигаме до въпроса как да участваме. Или казано красиво, какво можем да направим ние за страната си. На този въпрос все някога ще бъде отговорено правилно, подробно и аргументирано в някоя монография, която все някога ще бъде написана. И понеже материята е сложна, монографията ще е многотомна. Да разлистим мислено все още ненаписания том пети или може би седми. Там, на страница 429 или може би още на страница 428, ще бъде описана поучителна история, която навежда мисълта ни към правилния отговор на въпроса.

Поучителна история: Изстрелян е първият български космически кораб. На борда му са лабораторните кучета Вихър и Балкан и инженер Ганев. Сеанс на видеовръзка с Центъра за управление на полета, екипажът получава указания: "Вихър, натисни с лапа червения бутон! Балкан, натисни с лапа синия бутон! Инженер Ганев, нахрани кучетата и не пипай копчетата!"

Този стар виц ни отвежда към една много важна особеност на живота по нашите географски ширини и дължини, която предстои да бъде отразена в записките на образцовия гражданин.

Очаквайте следващия понеделник: Животът ни като виц.