С трима ветерани от войната, нелишени от самочувствието, че въпреки получените травми и рани все още не са "намокрили барута", среща зрителя премиерният спектакъл на Младежкия театър "Вятърът в тополите". Неслучайно режисьорът Владимир Люцканов се е спрял на пиесата на Жерал Сиблера, отличена с четири номинации за френските театрални награди "Молиер". Героите в комедията са от калибър, предоставящ възможност за достойна изява на безмерния талант на трима наши големи актьори, които честват юбилей. Пиесата се поставя специално по повод 70-годишнината на Стефан Мавродиев, но отбелязва рождените дни и на двамата му партньори на сцената - Доси Досев и Марин Янев.

Мястото на действието, развиващо се през 1959 година, е старчески дом за ветерани от Първата световна война. Потънали в плетените кресла на терасата, трима от тях постепенно се сближават и сформират нещо като отряд командоси със свой бордови дневник: "Вятърът в тополите, или трима умирающи в акция". Угнетени от мисълта, че оттук нататък не им остава друго, освен да чакат неизбежния край, те решават да предприемат нещо, да се впуснат в поне още едно, последно приключение. Като компромисен вариант между това да отпрашат за Индокитай или да си спретнат пикник на съседната полянка се ражда и същинската идея. А тя е да се изкачат високо горе при полюшваните от вятъра тополи, които ежедневно мъжете съзерцават от терасата. "Понякога човек трябва да е малко епичен", вметва единият от тях не без чувство на самоирония предвид истинското им дередже. А именно - пред зрителя са трима мъже, единият от които куц (героят на Доси Досев), другият с явни симптоми на причинена от войната психична травма (Стефан Мавродиев), третият пък има шрапнел в главата и припада по средата на изречението си (Марин Янев). Значима роля е отредена и на тежащото повече от тон каменно куче на терасата, с което е свързан и неочакваният финал на пиесата. Тя съвсем ненатрапчиво, без излишна патетика въвежда не просто в една самотна мъжка компания, а в света на хора, на които войната на два пъти е преобърнала живота. Веднъж като им е отнела възможността да сбъднат личните си мечти, а после като ги е превърнала в инвалиди - тялом и духом. Затова и чувството за хумор е някак приглушено, изстрадано, но не и лишено от живец. За публиката героите се превръщат в жив пример за онова рицарство, което никога не ще остане без поклонници. Така както истински рицари в своята професия са тримата актьори - най-основателната причина зрителите да видят този спектакъл.