Ириней Константинов е роден през 1949 г. в София. Работи като актьор във Варненския театър, Нов драматичен театър "Сълза и смях" и театър "София", като от 2008 г. е негов директор. Сред значимите му театрални роли са Фердинанд и Президентът в "Коварство и любов" от Шилер, княз Мишкин в "Идиот" от Достоевски, Ибън в "Любов под брястовете" от Юджин О, Нийл, Данаил в "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" от Яворов и др.





- Сериалите ли са бъдещето на българското кино?

- Не. Аз казвам, че сериалите са настоящето на българското кино, но те спомагат за бъдещото му развитие, защото дават на нацията самочувствие, че можем да се подредим до вносните продукции от каквато и да е народност. Да, наши са си и имаме нужда от тях. Това вече сме го доказали в театъра, защото той отдавна е международно признат. Сериалите дават възможност на едно поколение творци да натрупа опит, популярност, чувство за кино. Имахме нужда в тази посока от марката "Произведено в България". Нужно ни беше да кажем "Това е наше" и да се гордеем с него. Сигурен съм, че част от тези творци, режисьори, оператори, сценаристи и актьори ще се обърнат към сериозното кино, но вече с много повече опит и - дай Боже - с изграден вкус.

- Но със сериалите не загърбваме ли сериозното кино?

- Сериозното кино е много пари и с много по-големи изисквания. Сериалите са избухнали като пролетните цветя, защото за тях има възможности. В тоя смисъл има полза от тях - дават опит, работа, самочувствие, удоволствие и удовлетворение.

- В тая връзка добра ли е перспективата за сериозно кино?

- Да, перспективата е добра, но нека институциите, от които зависи да се развива българското кино, да разберат, че и подкрепата за тях трябва да е добра.

- Непрекъснато говорим за пари, но има и фестивали за алтернативно кино, има и нискобюджетни филми, които са изключително стойностни. Какво ни пречи да ги правим?

- Често се развива тази теория. Взел една камера, измислил хубава история и тръгнал да прави кино. И този филм е със стойност и смисъл и има любопитство да се види. Това показва само, че има потенциал в българската нация, че има възможност, започвайки оттук да се доближим до голямото кино, за което говорим. Така че никой не пречи да се правят и такива филми. Направихме филм с фотоапарат, направихме с телефон. Е, това не значи, че това трябва да бъде нивото, но пътят към опита е този. Натрупва се последователност и друг начин на мислене. Разбира се, добри филми се правят с добър кастинг, добри декори, филмови дестинации и т.н. Е, ние не виждаме голяма част от независимото кино, което се явява на фестивалите като "Сънданс" на Робърт Редфорд и "Трибека" на Робърт де Ниро, а там има изключителни неща, и то на млади хора, които могат да бъдат за пример.

- Доколко един артист се примирява със загубите? Можехте да снимате две знакови роли за българското кино - Ран от "Момчето си отива" и хан Аспарух от едноименния филм. Пък не стана.

- Задължително трябва човек да смила тия загуби, да ги изхвърля от себе си и да върви напред. Вероятно тия роли не са били мои. Това са били опити на режисьори да ме вкарат в техните представи за героя. Е, не стана. Успехът е низ от свързани условия, които в много случаи зависят и от тебе, но в по-голямата им част ги подрежда друг, условно да го наречем господин Късмет.

- А не е ли режисьорът?

- И той, разбира се. Много са обстоятелствата, които влияят върху избора - странични хора, по мое време имаше нареждания "от горе", наистина един господ знае как става. Разбира се, тези разсъждения не важат за конкретните две роли, за които ме питате - двамата мои колеги изиграха знакови роли в българското кино. Какво да направя? Минал съм през кризи, страдал съм, но съм си казвал: "Вървя нататък." Много добре разбирам, че някои от ролите, които съм пробвал и съм стигал донякъде в надеждите си, не са били за мене и не съм ги играл.

- Отказвали ли сте роли?

- Отказвал съм. Дори съвсем наскоро отказах. Но това е вече друг въпрос, на някаква хигиена и на някакво самочувствие, ако човек го има и може да си го позволи. В днешно време като че ли тази вътрешна селекция я няма. За себе си знам, че трябва да я спазвам, но младите, които започват сега, трябва да работят всичко. Но и да са взискателни.

- Там действа един изкривен принцип: Няма лоша реклама.

- При този стеснен пазар и най-малката възможност, която ти се предоставя, не знаеш какво ще донесе. Може тази дребна реклама, която ти си я минал и заминал между другото, изведнъж да се окаже път към сериозни ангажименти.

- Има ли нужда българското кино от секссимвол? Бяхте един от първите, когото удостоиха с това име, а днес комай всеки стана такъв.

- И аз това си казвам: "Всички станахме секссимволи." Само трябва за малко да се появиш по телевизията, без значение в какво (а ако е по-тъпо, е още по-хубаво), и на другия ден вече си секссимвол. Шегувам се, разбира се. Но щом е тръгнало тъй, нека да станем народ от секссимволи. Особено българката го заслужава.

- Как обаче се излиза от този образ - днес сте директор на театър "София".

- Аз не съм влизал в него. Много обичам този стих на Христо Фотев: "Бях див, несъразмерен и красив." Докато сме млади, всички сме красиви, но от нас зависи да остареем красиво. Това идва от душата и за нея трябва да мислим през годините. Тя е красотата на старини.

- Имате "Икар" за най-добре управляван театър. Как се ръководи добре артистична трупа?

- Мога да се пошегувам и да дам рецептата. Една щипка добър състав, една щипка добър репертоар, щипка и половина добър режисьор (много важно). Сега сериозно: най-важното за мене е да си почтен в работата си, а това значи да обичаш нея и театъра си, хората в него, да се радваш на успеха, но и да умееш да го понасяш, да не се самозабравяш, да не сменяш мнението си често и да имаш ясна посока. Трябва да имаш вкус и да си в крак с времето. Да поемаш отговорностите и вината сам, а не да се криеш зад колективни мнения и решения. И да имаш чувство за хумор, изреждам го на последно място, но то е едно от най-важните.

- Чакайте малко. Не искате ли невъзможното - та предполагат ли моралните устои на обществото това, което изброихте?

- Ако отговаряш само за себе си, ти си определяш как да живееш. Можеш да бъдеш всякакъв, можеш да правиш всичко и да не ти пука. Но когато си начело на един състав от 100 човека, когато от теб зависи лицето на една институция, каквато е театър "София", преминал през толкова години успехи и изпитания, нямаш право да бъдеш друг. Трябва да притежаваш тези неща.

- Едно време театър "София" беше оазис на свободомислието. Какво значи свободомислие днес?

- Днес можем да говорим много, да говорим високо, да крещим, да си мислим всичко, но в много случаи това нищо не значи. Думите нямат тежест, но произнесени от сцената, те са истински, произлезли от сърцето, те стигат до сърцето. Сцената - това е арената за битки, забавления, за начало на революция... В този смисъл за мен е много важно - което се случва в рамките на два часа да те накара да осмислиш нещата, да заявиш позицията си, да кажеш кой си, какво мислиш и да го обединиш с мислите на цял един екип - автор, режисьор, колеги. Сцената е катализатор, огледало и пример за човешките взаимоотношения.

- След толкова много и безконечни реформи коя е правилната посока?

- Не отричам реформите, но може ли театър да се управлява с реформи? Те трябва само да помагат, за да се работи по-лесно. И стремежът на всеки един, който прави тези реформи, вероятно е с най-добри намерения - театърът да се изчисти и да тръгне работата. Все стигаме до задънена улица, защото всеки път се започва отначало. И всеки път отново се започва сизифовският труд да убеждаваме, да доказваме, да търсим приятели сред новите управляващи, да ги приобщаваме към театъра и точно сме избутали до някъде камъка, наречен изкуство, той отново се сурва надолу и пак започваме. Сещам се за прословутата фраза: "О, дайте свобода на мисълта." Дайте свобода на хората да работят, на шефовете - да управляват.