Думата "морал" беше сред най-често търкаляните думи по улици, площади и медии у нас през цялата 2013 г. Заради морал пламнаха зимните протести, после пак в името на "морала" Бойко Борисов подаде оставка. Морални тежнения през лятото изкараха хората по софийските улици с тъпани и свирки и останаха там до късната есен. С морална патетика студентите окупираха Софийския университет през октомври, а след това и втората окупация, макар че се превърна във фарс, отново опита да се загърне в знамето на морала. През целия този продължителен и все още сякаш незавършен период моралното за едни моралисти изглеждаше неморално за други моралисти. Което поражда усещане за едно някак странно разбиране за морала като нещо от първостепенна важност - без него не може да се живее, и в същото време - неясно, абстрактно и обтекаемо, стегнато в обръч от думи и понятия, то се изплъзва и разпада. Тази тема винаги е занимавала човешката мисъл - от Платон и Аристотел в Античността до автори като Пиаже, Колберг или Хабермас през миналия век тя е неизменно център на теоретичния интерес за философи, юристи, психолози и религиозни мислители. Тя няма и никога няма да има ултимативни решения и отговори. От десетките или стотици теоретизации се е наложило все пак едно общо разбиране за свободата и справедливостта като цел и смисъл на морала. Понятието включва представите за добро и зло, срамно и достойно, чест и безчестие, порок и добродетел, дълг. Често поставян въпрос е кой е източникът на морала - дали е властта (държава, институции), или самото естество (душата) на човека, дали произтича от опита, или изначално предхожда опита, както твърди Кант. Европейската традиция клони повече към второто, т.е. Кантовото разбиране и точно то стои в основата на идеята за общочовешки морал.

Внимателното вслушване в повечето български морализаторски гласове създава усещане, че у нас разбирането е друго. У нас сякаш априори се приема, че



моралът произтича от властта,



т.е. от държавата, от институциите и политиците, от тях се очаква да го доставят, да гарантират неговата постоянна наличност и неговото качество. Такова впечатление оставят шумните площадни и медийни призиви за повече морал в политиката. Малко е да се каже, че подобно разбиране изглежда странно. По-важното е, че то не обещава някога българското общество да заживее под знака на самоналожени и общоприемливи морални принципи.

Изглежда тук винаги моралното за едни ще бъде неморално за други. Така е, защото моралът е преди всичко ниво на общностна нравствена зрялост, а не нещо присъщо на отделния човек. Има различни нива на морална зрялост. Има морал, произтичащ от обичаите и традициите на определена среда, който в друга среда изглежда като антиморал. Изразителен пример е триченето на домашните кучета за здраве и берекет в странджанското село Бродилово на Сирни Заговезни. За природозащитниците това е варварство, а за местните хора е дълбоко неморално да им се бъркат в традиционните ритуали, изпълнявани с вяра в тяхната магическа сила за здраве и благополучие на хората и кучетата. "Мене ме тричат всеки месец от енергото, ама никой не ме защитава", каза наскоро един от селяните, явно разколебан в почтеността на кучешките защитници. Сякаш точно заради неволите на бродиловчани Николас Давила казва, че стриктният морализъм притъпява етическата чувствителност. Моралният казус на Бродилово може да се реши справедливо само ако кучетата се произнесат по въпроса.



Всеки истински и сериозен разговор за морала е неизбежно разговор за Бога



Не става дума за Бога като някаква субстанция, наричана с имена като Яхве, Буда, Аллах или бозон на Хигс, а за Бога като причина за света, причина за живота, който е едно чудо. Става дума за онова усещане, изразимо или смътно, на съвременния човек, превъзмогнал секуларистката просвещенска заблуда за строго рационалния, самопричинен и самонаправен човешки свят, неподвластен на воля извън човешката, за живота като неразгадаемо чудо, което предполага смирение. Човекът е част от това чудо и би трябвало да живее смирен и прибран в неговите гънки, както и моралът е скрит в гънките на човешката съвест. Според богословската интерпретация именно съвестта е божественият отпечатък в човешката душа, тя е нишката, която свързва човека с отдалечения негов Създател. Съвестта е чистият източник на морала, а не институционалните норми. Моралът, според едно от многото определения, е като хоризонта - видим и непостижим. В едно съвършено морално общество няма да има нужда от закони и правоналагащи органи. Моралът като самоналожени правила на поведение, утвърждаващи свободата, справедливостта и достойнство, би направил подобни институции излишни. Ясно е, че българското общество не е такова, а и никъде по света няма такова. Или може и да има някъде, на някой все още неоткрит, но обитаем остров в Тихия океан, където никой още не е успял да занесе телевизор.



Българският разговор за морала звучи объркващо



не само заради очакването той да бъде доставен като някакъв софтуер и с него, както казват старите българи, да бъдат ъпгрейдвани политиците, а защото той изглежда и като нещо, което може да се разменя изгодно. Такова усещане създадоха масовите улични, медийни и партийни походи за нов морал в политиката. След като в същината си разговорът за морала е разговор за Бога, той не може да бъде разговор за политика.

В предмодерните времена сферите на морала и на политиката са разделени. С първата се занимава църквата, а с втората - владетелят. Просвещението налага все още модерната и поне официално валидна концепция за публичността като гарант за единството на политиката и морала. У нас от миналото лято като някаква компенсация или балансьор заради сбъркания модел на публичността се наложи думата задкулисие". Задкулисията по условие се приемат за неморални.

Политиката и моралът са сфери, които се допират, но не се припокриват. Политиката се занимава с временното, с обозримия хоризонт на живота, докато моралът е зает с вечното, неизменното, изначално присъщото на човека, заради което комедиите на Аристофан и преданието на Стария завет звучат разбираемо и днес. Моралът е приоритет на църквата, но също и на философията, литературата и изкуствата. Цел на политиката е управлението, властта и моралът може да бъде само едно от средствата за постигане на тази цел. Едно, но не и единствено. За разлика от политиката моралът няма цел, той сам си е цел. Моралният човек е морален, защото не може да бъде друг. Истинският морал е като хубавото вино, за което ценителите казват, че само си е мезе.

Изглежда обърканото разбиране за морала е в основата на един от модерните български митове - за неморалните политици и моралния народ или гражданско общество, както ласкаво го наричат неговите нови ментори. Рядко някой дръзва да каже на глас, че те са направени от един и същ човешки материал, от едно тесто с всички произтичащи от това логически изводи и съмнения. Пак ще повторим, че



моралът е първо характеристика на средата и после на отделната личност



Колкото и измамливо двусмислен да изглежда понякога моралът, той винаги е движел света ту напред, ту назад, но по-често напред. В древността при междуплеменни войни победителите убивали победените. По-късно започнали, вместо да ги убиват, да ги заробват. Така се появява робовладелският обществен ред. Той е по-прогресивен от предходния, защото е по-морален. По-морален е, защото щади живота. Освен това е икономически по-ефективен. Така се е появила и сложната геометрия на морала, политиката и парите. До средата на по-миналия век робството се приема за морално дори в някои от най-развитите тогава и днес страни. Може да е станало неморално, защото вече е било икономически неефективно. Дошло е време да бъде заменено с нови форми на робство - робствата на свободата.

Най-неморалните работи в историята - революции, кръвопролития, религиозни войни, тероризъм, са ставали все в името на някаква уж морална кауза. Моралът ту е знаме, под което се преследват високи държавни и обществени цели, ту е смокинов лист, зад който моралистите си крият срамотиите.



Моралните въпроси имат трудни, а често и неудобни отговори



Ето един чисто морален въпрос. Възможно ли е да се придобие някакъв ресурс, примерно власт или пари, с неморални средства и след това срещу част от придобитото бенефициентът да се облече в наметалото на морала, на добродетелите, успеха и общественото благоволение? Не бързайте с отговора. Може да изглежда невъзможно, но се прави, и то често. Винаги се е правило, при това, общо взето, успешно. Много ПР агенции профитират около тази гъвкавост на възприятията за морал. Същото се прави и от политиците, при това не само у нас. Перифразирайки Ленин, бихме казали, че неморално придобитите активи ежедневно и ежечасно раждат морал, точно както частната собственост ежедневно и ежечасно ражда капитализъм. От този тип морална гимнастика обикновено се раждат най-големите моралисти, скрити зад хоругвите на някакъв нов морал. Колкото по-безсрамен е един човек, толкова по-лесно изглежда да се нагизди с атрибутите на морала по пътя към успеха. Бестиарият на актуалната българската политика е пълен с примери. В тази връзка ще припомня нещо, казано от Станислав Стратиев преди петнайсетина години, т.е. преди възшествието на типажи като Борисов или Бареков. "Ивайло не трябваше да става цар, защото даде много лош пример."

Морално ли е да си богат? Ето още един въпрос без лесен отговор. Той винаги ще се колебае между две крайности, между увереността на анархиста Прудон, че "собствеността е кражба", и либертарианската халюцинация за егоизма и ламтежа за собственост и власт като висша добродетел. Има други деликатни морални въпроси. Морално ли е да си глупав? И колко морален може да бъде глупакът?

Моралът е безвъзмезден дар, той е като благодатните дарове в църквата - невидим, но осезаем за посветените и непонятен за останалите. Той е малко човешко чудо, едно от двете чудеса на мирозданието, пред които Кант се е чувствал изумен - "звездното небе над мен и моралният закон в мен". Моралът не се възмездява, той не очаква награда, не се гордее и не се големее, той е като любовта - сляпа и загадъчна добродетел. И обикновено е там, където не се говори за него.