|
| Георги Константинов |
Автор е на над 30 книги с поезия: "Една усмивка ми е столица", 1967 г., "Неграмотно сърце", 1978 г.; "Обичам те дотук",1992 г., "Дърво и птица", 1999 г., "Вълнение в Константинопол", 2013 г. и др.; и книги за деца: "Магаре с крила", 1983 г.; "Туфо, рижият пират" и др. Много песни са направени по негови стихове, а поезията и детските книги са превеждани на десетки езици.
- Наскоро направихте рецитал в родния си Плевен, как мина?
- Може би не аз трябва да говоря за тази невероятна вечер на поезията, организирана от плевенското писателско дружество и читалище "Съгласие". Казват, че никой не е пророк в собствения си град, но изглежда, че за моя милост това не се отнася. В залата "Катя Попова" имаше над 400 човека - студенти, ученици, белокоси глави... Аз казвах стихотворенията, а виждах, че много хора ги изричат заедно с мен. И все не идваше краят на рецитала - залата ме повика още 4-5 пъти след уж последното за вечерта стихотворение. А преди моя рецитал млади плевенски таланти внесоха допълнително вълнение - имаше песни, балетни изпълнения... Особено вълнуващи бяха изпълненията на плевенския детски хор с ръководител Ваня Делийска... А предишната вечер регионалната библиотека "Христо Смирненски" ми връчи неоценим подарък - луксозно издаден био-библиографски указател, където са посочени над 1500 мои публикации. Всъщност това е книгата с най-много страници (някъде около триста), която носи моето авторско име. Всичко това си беше неповторим поетически празник, а не просто отбелязване на моята 70-годишнина.
- Когато ви звъннах по телефона, бяхте много развълнуван, това ли е причината?
- Ще кажа и това - този празник се случи, когато бях обзет от тревога за съдбата на мой близък човек, откаран сутринта в болница.
- Надявам се всичко да е наред вече?
- Слава Богу, че сега имам много по-малко основания за тревога.
- Плевен е прочут с Панорамата си, посветена на Руско-турската война от 1977 година. Там рамо до рамо са воювали руснаци, украинци, румънци. Какво мислите за сегашното противопоставяне Русия-Украйна? Как ще свърши според вас?
- Онези солдати, паднали за освобождението на моя роден град, за свободата на България, не са мислели за голямата политика, а са искали да сложат край на петвековното ни робство. Повече от 30 хиляди млади мъже сега лежат заедно в плевенската земя. Всички те имат вечно плевенско жителство. От детските си години нося в себе си такова чувство за тях. От това чувство по-късно се роди и стихотворението ми "Балада за низшите чинове"... Не зная как ще завърши днешното противопоставяне между двата славянски народа. Мисля, че сегашната вражда е породена от голямата (и криворазбрана) политика. Тревожни са и вирусите на крайния национализъм, появили се в украинската драма. А що се отнася до Крим, очевидно народът на Кримския полуостров върви към републиканско и културно самоопределение. Каквото и да говорим, може би всичко зависи от това - какво искат хората там.
- Вие сте един от кандидатите за председател на СБП. Защо се стигна до разправии и обвинения?
- Когато десетки писатели поискаха от мен да се кандидатирам за председател, аз не си направих отвод, въпреки че знаех в какво трагично състояние е съюзът ни сега. Нямам лична полза от горещия председателски стол - ще загубя ценно творческо време, ще скъсам много нерви със заварените финансови бъркотии. Ще спомена само, че от 7-8 години насам не е приеман на общо събрание, както задължава уставът ни, нито един годишен бюджет. Или друг обезпокоителен факт - само за ремонт на нашата творческата къща в Хисаря са насочени към един милион лева! И всичко това - с пълно обезличаване на писателския живот: без творчески дискусии, без събрания по литературни въпроси, без професионална йерархия на ценностите. Няма да сваля своята кандидатура за председател, защото и аз искам да излезем от това блато - от тази липса на истинска литературна атмосфера, от прословутата финансова непрозрачност, от общественото пренебрежение, за което и ние сме си виновни. И ще продължа да действам по своя си начин - само с аргументи, посочвайки очевидни факти, без да влизам в махленски спор с някои имена...
- Имате и опоненти.
- Да, има малка групичка литератори в сградата на съюза, които се стремят да продължат позорното десетгодишно статукво. Те, по свои лични причини, продължават яростно да защитават блатото. И аз се чудя защо - повечето от тях, с малки изключения, не са били кой знае колко облагодетелствани от липсата на финансови и творчески правила там. Вероятно ги води някаква консервативна инерция. Но не оправдавам най-вече дейността на една възрастна псевдолитераторка там, която си позволи да нарече големия роман "Време разделно" на Антон Дончев "манджа с грозде" и която пише (и публикува) доноси срещу мен с по двадесетина правописни грешки. Мисля, че подобни персони не правят чест на управата на съюза.
- Има десетки песни по ваши стихове. Защо днес създателите на песни като че ли спряха да използват текстове на наши поети?
- Да, песните по мои стихотворения, според авторския списък на "Музикавтор", са повече от двеста. Все още чувам някои от тях - тук или там - за пръв път. Разбира се, не всички песни по мои думи са шедьоври. Но се радвам, че вече десетилетия живеят такива песни като "Обичам те дотук", "Миг като вечност", "Предутрин", "Стъпки, стъпки сред безброя" и др. А защо създателите на песни сега не търсят истинските поети - мога да си обясня това с липсата на професионализъм или с желание да не отиват "пари встрани"... Но каквито и да са причините, от това губи хубавата българска песен.
- В книгата си със спомени "Човек за споделяне" разказвате за пътувания и преживявания в други страни. Наистина ли българинът е по-нещастен от другите жители на планетата?
- В споменатата книга "Човек за споделяне" има страници, в които разказвам необикновени случки, станали в моя обикновен живот. Там говоря за преживяното и на българска земя, и на други места по света. Не съм правил, струва ми се, обобщения за нещастието на българина. Аз лично неведнъж съм бил и щастлив, и нещастен в различни моменти от живота си. Но мога да кажа - всички ние трябва да внимаваме какви водачи избираме, на кого подаряваме своето доверие. Веднъж, на датска земя, чух думите: "Вие, българите, често избирате шофьор на камион да кара държавния самолет". Помислете си - не е ли така? Липсата на професионализъм, често пъти съчетана с байганьовска лакомия, прави от нашите лидери не строители, а вредители на България. Като причина за незавидния ни живот в днешно време бих посочил и нашия балкански индивидуализъм - да става там каквото ще, нали в моя двор всичко засега е добре... Но колко ще трае това засега? Ако всички мислим и работим за държавата си, ще бъдем повече щастливи в нея. И може би така ще спрем тревожната тенденция - от девет милиона да вървим към по-малко от седем...
- Имате къща в село Дрен. Какво ви дава животът сред природата?
- Когато работя в моя селски двор, мисля само за дърветата, цветята и всичко живо в него. Синьото небе или дъждовните облаци са силната противоотрова на всичко лошо, преживяно от мен. Преди време написах: "Когато отсъствам от двора, дърветата питат за мен". Неслучайно имам десетки стихотворения за природата - и поетически, и чисто житейски се чувствам свързан с нея. Мисля, че природата има свой висок разум и много пъти съм се опитвал да го разбера и да стана част от него. Дано съм успявал... В новата ми стихосбирка "Вълнение в Константинопол" има и такива стихове:
"...от дивия рев на вълните
до щуреца, в тревите скрит,
от мигането на звездите
до всеки човешки миг -
всичко е едно цяло.
Всичко осмисля света.
Даже дишането
е гениално.
Не зная какво е
само смъртта."
Дори допускам, че смъртта е някакво продължение на живота... Но да не влизаме във философски дълбини. Да живее днешният ден!
----------
САЖДА В СНЕГА
Различен в пейзажа
като сажда в снега,
готов съм да кажа
нещо лично сега:
"Щом аз съм различен,
да речем, от съседа си -
тогава приличам
най-вече на себе си...
Имам собствено щастие.
Имам свои тревоги.
И не давам на пряспата
вместо мен да говори.
Щом съм лятна снежинка
или зимна сажда -
от тази различност
се ражда
личност!"
