Проф. Александър Кьосев пред Ивайло "Нойзи" Цветков:

...50% от хората не гласуват, те дават знак, че не искат да участват. Тези хора не са нито мутри, нито олигарси, нито партийни кадри, нито съмнителни политически играчи и не принадлежат към корумпираните елити, но мнозина от тях, с извинение, са завряни в кучи гъз, мълчат си вкъщи и се чудят какво да правят, някои от тях мечтаят за емиграция. Ето това е ситуацията на неопределеност, в която нещата могат да тръгнат към свръхлошо, но могат и да тръгнат към по-добро, ако се намесят правилните хора. В подобни неопределени, небалансирани ситуации, истината не е само истина, тя е действие - и тук виждам обратната страна на същото уравнение, за което говорих преди малко. Има известен брой българи, особено така нареченият интелектуален елит - аз ги наричам „умниците"...

...Те, че умуват, умуват - в умуването няма нищо лошо. Лошото е, когато умуването и придружаващото го безотговорно говорене от последна инстанция е част от същата неопределена ситуация. Там текат борби, включително борби за душите, и ти, със своята умнишка "метапозиция" на привидно неутрален наблюдател, на така обичания от мнозина образ на суров, хладен и безпристрастен анализатор, всъщност накланяш тази ситуация в една определена посока. Например, когато в ситуация на предизборна борба започваш да описваш колко е зле Реформаторският блок, ти не помагаш на Реформаторския блок, а правиш така, че нещата с него да станат още по-зле. Голяма част от българите от интелектуалния елит се смятат за подобни привигилеровани наблюдатели - сякаш те не са тук. За такива се смятат особено българските емигранти, които наистина не са тук: ами защо тогава дават акъл, нали са ни отписали? Всички подобни, ан блок, наричам „умници".

...Изказванията на нашите противници са изпълнени с парадокси. Единият от парадоксите изглежда така: тия, моралистите, непрекъснато говорят за смътното нещо, наречено „морал", и сипят разни присъди от последна инстанция, а ако се задълбочи човек в тях, ще види как еди-кой си се развел, друг излъгал приятеля си, трети направил еди-какво си, четвърти прекопирал клип. Т.е. въобще не са чак толкова морални - и как тогава те, които правят подобни неща, могат да говорят за морал? Наричам това „вкиснат" аргумент. Ако приемем само за една секунда (argumentum a contrario - бележка на Нойзи), че е наистина така, както казват, оттук нататък, от тяхната позиция следва, че въобще за никакъв морал никога не бива да се говори. По никакъв начин, при никаква ситуация, по никакъв повод, говоренето за морал е винаги лицемерие - следователно, на практика всичко е позволено. Т.е. те елиминират елементарния морален консенсус на това общество, който служи за всекидневна база за ориентация на всички нормални хора. Без такъв консенсус няма общество, то се разпада. Ако някой например постави под въпрос очевидността „не бива да се лъже публично", в следващия момент социалността става невъзможна! И когато злонамерените ни противници критикуват онези, които са си позволили да се възмутят като лицемерни „моралисти" и ги свеждат до някакви химически случаи на "възможен ли е чистият морален субект" (разбира се, че не е възможен), те всъщност атакуват самата идея за общество, за обществена норма и санкция. Т.е. така излиза, че въобще няма какво да се говори за едно или друго нарушение, защото всинца са маскари, а ако е така, тогава е позволено да правим каквото ни хрумне. Впрочем, значителна част от българската млада журналистика - Явор Дачков, Любослава Русева и много други, за които всички ни боли сърцето, - постъпиха именно така. Те обвиниха протестиращите в лицемерен морал, в естетическа мизерност. Заеха една такава високомерна духовна поза, но само за претекст, за да имат основание да минат безскрупулно от другия отбор. И всички техни аргументи - а те са умни хора и знаят как да се аргументират, не говорят просто глупости, - са оцветени от този личен скандален аморализъм.