Дъждът спря внезапно - както беше започнал, но Мецана вече беше решила да се прибира към леговището си, откъдето се чуваха странни звуци.

"Какво, по дяволите, е това?" - попита тя Горския, удобно настанен вътре с шишенце тинктура в ръката.

"Това е едно коте, домашен котарак по-скоро..."

"Ясно е, че е едно. Защо винаги казваш на едното едно, след като се вижда дали е едно?"

"Е, стига де, не се ядосвай - всички англоговорещи така казват... Прилича малко на уличен, но има медальон - пише, че се казва Мъро. Криеше се от дъжда на пътя и го взех с мен да не го сгази някой."

"Сигурно е болен, да, нещо с дробовете най-вероятно - виж какви странни звуци издава."

"Не, котките така показват, че им е приятно, мъркат. Даже мъжките така правят."

"Виж сега, може и да му е приятно, но не мога да го задържа да живее при мен - близнаците все още се прибират от време на време да си почиват тук, да поровят за джобни, колекцията ми от джиесеми се разраства, а и бежанците са напълнили цяла галерия с непотребните си паспорти... Май трябва да поразчистя, скоро и за мен няма да има място в пещерата."

"Както решиш. Котето може да ти помага, те са много чисти животни. Бих го взел и у нас, но вече си имам зайче."

Мъристия замръзна. Този обрат в разговора никак не го устройваше и затова сведе оглушителното си мъркане до класическото повърхностно дишане на уплашен самец. Той имаше ясна, балансирана и изключително умерена позиция по отношение на домакинската работа. Стараеше се да се отнася по същия дистанциран начин и към всички останали видове труд, за да не се чувстват дискриминирани.

Ситуацията изискваше нетрадиционен подход и спешни действия, поради което започна панически да натиска с лапа най-близкия в полезрението му червен бутон.

Смартфонът на Горския изплака на селфи.

"Много интересно - отбеляза Меца - профилът му излъчва някаква наивна доброта, за разлика от зловещия анфас на предишната снимка, опашката е като знака за интеграл, а средният пръст на предната лапа ми се вижда неестествено изпънат... Много странен жест за довиждане...

Пак чувам нещо. Май странните звуци не са идвали от него."

"Да, права си. Това са натовските самолети - не ги виждаме заради облаците. Май не съм ти казвал - военните си разгледали архивите и открили договор от времето на Междусъюзническата война, който ни задължава да участваме в съвместни мисии, но понеже нямаме гориво, партньорите си летят сами. Нашият ястреб страшно се зарадва, казали му, че е част от ескадрилата, но главно, че има отговорната задача да си остане в гнездото. И да им пази гърба. Много е горд."

"Нещо като земна стюардеса ли?"

"Да, точно - да им се грижи за комфорта и да носи кафета."

"Кристална не разрешава да се пият кафета, това били ориенталски работи и не отговаряли на европейските ценности - да правим каквото ни скимне, пък останалите да се оправят както могат."

"Аа, вече разрешава. Всичко разрешава. Четох наскоро. Разбрала, че произлиза от болярски род - при падането на Търново под турско робство боляринът избягал чааак в Елена. Там основал българската интелигенция. Негови наследници създали революционното движение - даже един от тях измислил прозвището на Васил Кунчев - Левски!

По този повод тя напълно се отрече от силикатната си същност и взе да се прави на въглеводород."

"Не знаех, че Левски е прозвище... Прякор - да. Или никнейм - нали така се е подписвал в писмата си... А Апостола също ли е прозвище?"

"То и Юнашка Птица е прозвище, ама никой не му казва така на нашия ястреб с кафетата... Нали уважаваме институцията..."

Мъро Мърев-Мъристия прибра ушите си и внимателно започна да се спуска от близкото дърво. Не обичаше да има работа нито с ястреби, нито с институции, нито с другите видове грабливи птици.