Ние в България не тачим английското файф-о-клок, понеже да седнеш на гроздова в пет след обяд не върви. На ракия се сяда или от обед, или в деветнайсет часа и нула минути.

Този път нашето с комшията деветнайсе-о-клок тръгна на една страна. Комшията мълчалив, замислен, само аз викам наздраве, което си е естествено, де, щото ракията е негова, а от мен са корнишоните и компанията.

- Какво си се замислил като патриот пред месарница, комши? - попитах го прямо най-накрая.

- Абе, мисля си нещо... - започна колебливо той.

После ме изгледа изпитателно, бръкна под мушамата на масата и измъкна изрезка от вестник.

- Ясно, започнал си да четеш! - изясни ми се.

- Наложи се - посви се той, - какво ли не прави човек за пари.

- Ако е в брой, дай и аз да чета!

Той нищо не каза. Усетих, че предстоят важни разкрития, затова извиках "Наздраве!".

Комшията отпи грамотно, замези начетено и подхвана изложението:

- Двама доживотни затворници осъдиха България в Страсбург да им плати 12 600 евро.

Нещо ме преряза под лъжичката като за над 20 000 евро сигурно защото онзи ден бях получил писмо да си платя парното и още не беше отминала обидата.

- Уреждат се някои хора! - обговорих чувствата си. - Ама ние нали не сме затворници, за нас дръжки!

Комшията вдигна знаменателно показалец:

- Въпрос на подход! На Страсбург му дай подход!

Знаех, че комшията е измислил подхода, затова само мълчах и го наблюдавах иззад ракията.

- Тези какви са? Доживотни затворници! Ние с теб какви сме? Затворници в тази страна! Къде можем да мръднем ние с теб? Никъде! До живот сме българи ние с тебе, комши!

Сълзата му капна в ракията, което ме трогна от глава до пети.

- Така е - въздъхнах, - но какво го е еня за това Страсбург?

- Много го е еня, понеже е налице нехуманно и деградиращо отношение. Има ли такова отношение, Страсбург оскотява и налага компенсации. Нали за такова отношение са им дали парите на затворниците!

- То че отношението към нас в България е нехуманно и деградиращо, ясно - подкрепих го. - Толкова е нехуманно, че аз в супера се заглеждам по консервите с кучешка храна, особено като са на промоция. А за деградацията питай жена ми, такива работи ще ти разкаже за мен, че ще ми дадеш и последното си евро, комши!

- Аз евро нямам - дистанцира се той. - Обаче имам план.

Комшията доля по чашите, огледа се и заговори по-тихо:

- Ние с теб ще напишем на Страсбург писмо!

- Да стигаме ли до отчаяни мерки? Не може ли да му се обадим по телефона?

Той бе категоричен:

- Черно на бяло! Да прочете Страсбург в какви лоши условия живеем... - той погледна в изрезката и продължи. - Да прочете какви морални щети ни нанася държавата всеки ден, да се ядоса много силно и да каже да ни платят на нас с теб компенсация за нанесените щети.

- Колко? - попитах делово.

Комшията се замисли, пак огледа изрезката, включително и на гърба. Най-сетне проговори:

- Онези са получили 12 600 евро. Аз предлагам ние с теб да поискаме двойно.

- Защо двойно, а не тройно? - контрирах веднага.

- Ще искаме двойно, за да има какво да намалят, та да ни дадат колкото на затворниците. И няма да искаме тройно, за да не сме нахални. За Страсбург е много важно да не си нахален, а да страдаш.

- Ние с теб на страдание го докарваме, комши - обобщих. - Хайде, пък ще черпиш, като вземем парите!

- Ние само да ги вземем! - радостно каза той.

Чукнахме се и комшията пак се умисли. Знаех за какво - защо само той ще черпи, като и двамата ще вземем пари, ама си траех. Нека да мисли, полезно е...