В събота маестро Тошо Компира седеше в арткафе "Бухалка" и бавно отпиваше от капучиното си. Бе прекарал цяла нощ в терзания и едва сега изпитваше с нищо несравнимото удовлетворение на твореца. Присви очи и погледна към небето, отдето се носеше тихият звук на ангелска чалга.

Притигна Сашо Булдога и отдалеч възкликна:

- Покланям се пред шедьовъра ти, маестро! Да изкараш два тира с кокаин и един резервен двигател за МИГ, заровен в праха... Велик!

Компира уморено кимна. Заради такива моменти си заслужаваше да не спиш, да плащаш на митничари и полицаи, да подаряваш поршета на политици... Похвалата от колега бе особено сладка. Обаче се престори на скромен:

- Е, не винаги се получава... Понякога ти се струва, че всичко идва отвътре, душата ти направо крещи "я го изгонете тоя от земята му и постройте едно хотелче", но... ту показна акция, ту си забравил да платиш на някого - и хоп, творческа криза. А ти над какво работиш в момента?

- А, дреболии... ескизи, така да се каже. Малко наркотици около училищата, някоя и друга проститутка на магистралата... Май музата ме е напуснала.

- Е, не се разстройвай... Пийни един абсент. Имаш ръка от бога, другото е време. Впрочем, нали получаваше поръчки от един Меценат?

- Несъвпадение на вкусовете, така да се каже. Помниш ли Маринов, строителния предприемач?

- Дето вярваше в съд и полиция? Помня - малко луд, но безопасен.

- Е, Меценатът поръча да го провеся от един мост, понеже участвал в конкурса за главен изпълнител на околовръстното, а нашият човек вече бе платил комуто трябва. Хванаха Маринов, увисна той от високото, а аз гледам отдолу. Нямаш представа, маестро Компире, каква красота! Каква игра на цветовете, преплитане на светлини и полусенки - и фигура, ритаща в екстаз на фона на вечерното небе! Сякаш времето спря и усетих, че съм се докоснал до истинското изкуство... А Меценатът ме нарече "малоумник", бил казал човекът да виси една минута, а не 1/2 час, сега с тази побеляла от страх коса Маринов приличал на Сидеров и дори искал да основава партия, а ДАНС се намесили и търгът бил спрян... Трудно се живее днес от изкуство.

- Но си заслужава. Призванието трябва да ти стане съдба.

- Да, но когато срещаш всеки ден неразбирането на профаните...

- Важното е да си упорит! Аз, когато почвах, дето се вика, не можех да държа бухалката както трябва, но си казах - ни ден без счупена витрина, ни ден без открадната кола! Бях упорит в изграждането на собствен стил, следователите високо го оцениха. Ни спецакции ме спряха, ни обявявания на войни на престъпността, ни гущери, които си късали не знам си какво... Трябва да си кажеш - дължа го на обществото, което ме е създало и което все някога ще ме оцени!

- Като си създадеш име, е по-лесно... И аз мечтая да ми възложат оформянето на физиономията на някой бизнесмен, ама - нямал съм усет за цвета. Трябвало да бъде синьо, преливащо към виолетово, с жълти петънца по краищата - а аз все съм го докарвал на черно. Отчаян съм, творческа криза. Дали да не взема да направя репродукция на някое от твоите произведения?

- Недей, много ще лежиш, сега времената са други. Все по-малко се ценят старите майстори, навсякъде млада вълна... Това изкуство ли е? Завъртели игра в банката и откраднали милиони. А аз навремето първо рисувах с думи - какво го чака клетия собственик на магазинчето, ако не се застрахова при нас. И леко потупване с палката, просто щрих - може би счупена витрина за фон. И едва после започвах да работя върху основната фигура. Понякога всуе.

- Бягаше ти композицията?

- Бягаше ми клиентът, ако колегите не го държаха здраво. Но когато се получеше, всички после казваха - личи си ръката на Компира.

- Защо не направиш ретроспективна изложба?

- Понеже повечето неща така и не се доказаха... Всички знаят, че аз съм авторът, но не мога да ги обявя за свое творение - знаеш какви критики ще отнеса от следствието и прокуратурата. Тъжно е, че ни оценяват хора, които - дето се вика - един човек не са набили през живота си, но... съдбата на твореца.

- Поколенията ще ни оценят... някога.

- Това ми е сетната надежда. Вървя по улицата, гледам - играят деца. Обаче не на партизани или на космонавти - на мутри играят. По наше време беше на стражари и апаши, сега стражарите никой не ги брои за фактор. А децата се делят на банди и се бият помежду си. Това ме кара да мисля, че не всичко е загубено.

- Ти си класик, Компире, общуването с теб ме облагородява. Извинявай, ще тръгвам. Мисля да звънна на Мецената - може да ми е простил, избори идат, винаги се налага да се изрисува нечия физиономия. Силно променя житейските възгледи точно преди гласуването, а това е важно.

- Аз го наричам катарзис... Върви и дано музата ти по-скоро се върне. Да, не е леко да си човек на изкуството, но какво да го правиш - призвание.

Или по-скоро - присъда.