Хаотичните последици от постепенното разпадане на Pax Americana от ден на ден стават все по-очевидни. 70 години САЩ стояха на стража на цялата глобална система, която въпреки своето несъвършенство (и многобройните грешки на американската свръхдържава), гарантираше определена стабилност. Най-малкото, което може да се каже, е, че Pax Americana играеше най-важна роля в гарантирането на сигурността на Запада. Обаче сега САЩ не искат или не могат да бъдат световен жандарм.

Стремително расте броят на разпалващите се пред очите ни кризи и конфликти (Украйна, Ирак, Сирия, Газа, Либия), което до голяма степен е свързано с тази нова американска позиция. Ако възникне нова криза в Източна Азия, още една взривоопасна зона в политически план, съвкупността на регионалните конфликти ще доведе до глобална катастрофа, която никой няма да може да вземе под контрол и да отстрани.

Няма го вече двуполюсният свят от епохата на студената война. Джордж Буш-младши не успя да се възползва от недългия период, когато Америка бе единствената истинска свръхдържава. Глобализацията на икономиката така и не доведе до сформиране на обща ръководна система в планетарен мащаб. Възможно е да се окажем въвлечени в хаотичен процес, от който ще възникне нов световен ред. Но засега наблюдаваме само предпоставки за това явление.



Спорове за бъдещия световен ред се водят в по-голямата част от Запада,



и по-точно в Северна Америка и Европа. Развиващите се държави (всички се стараят да адаптират своите стратегически позиции в зависимост от националните си интереси и задачи) от своя страна не проявяват особен интерес или са неспособни за съставянето на списък с идеи и правила, които са необходими за сформирането на новия световен ред.

Как биха възприели такъв ред в Китай или Индия (като се има предвид ставащото в Украйна, няма да насочваме засега този въпрос към Русия)? Остаряващият трансатлантически алианс (единственият, който формулира своя гледна точка по този въпрос) е необходим както и по-рано за поддържане на стабилността в планетарен мащаб.

В западните страни честотата на кризите изостря основополагащия нормативен конфликт между идеализма и реализма, между външната политика, опираща се на ценности, и политиката, опираща се на национални интереси. За всички отдавна е очевидно, че западните правителства се люшкат от една посока в друга, но тази двойственост сега отново излиза на преден план, макар че обстоятелствата за нейното завръщане изглеждат изкуствени.

Кризата в Ирак и ужасяващият терор на "Ислямска държава" там и в съседна Сирия са пряка последица от отказа на Запада да се намеси в сирийската гражданска война. Привържениците на реалната външна политика се обявиха против "хуманитарната", т.е. идеалистическата намеса. Резултатите са очевидни за всеки: хуманитарна катастрофа и голяма заплаха за целия арабски Близък изток, сформиран преди век.

Разгорелите се в Европа спорове за продажбата на оръжия на кюрдите изглеждат напълно неуместни предвид възникналата ситуация в Ирак. "Ислямска държава" заплашва да избие пред очите ни или да пороби всички етнически и религиозни малцинства, които не са съгласни да се помохамеданчат или не успеят да избягат. На фона на този назряващ геноцид необходимостта да се действа се превръща в нравствен императив. Всички останали въпроси - например какво ще се случи след боевете с оръжието, доставено на кюрдите, сега са абсолютно второстепенни.



Ако се придържаме към реалната политика,



този аргумент е още по-важен, като се има предвид, че иракската армия не е способна да надвие в бой "Ислямска държава", за разлика от кюрдските отряди (при условие че те получат съвременно оръжие). Победата на "Ислямска държава" в Северен Ирак и завладяването от неговите бойци на Ербил, където се намира правителството на Кюрдистан, биха били не само безпрецедентна хуманитарна катастрофа, а страшна политическа заплаха за Близкия изток и мира в целия свят.

В такъв смисъл връзката между ценностите и интересите е очевидна и разминаването в мненията по основополагащия въпрос за външната политика няма отношение към нея. Това се отнася на първо място до Европейския съюз. Появяването на неконтролируема терористична държава в Близкия изток би било пряка заплаха за сигурността на съседна Европа. Така че защо да не помогнем на онези, които искат и могат да се противопоставят на тази заплаха в Ирак?

Но ако с опазването на световния ред се занимава само Западът, няма ли да стане така, че той окончателно да изцеди силите си, имайки предвид количеството и природата на конфликтите? Повечето от тези кризи не се ограничават на национално равнище. Става дума за асиметрични конфликти, за които всички западни страни, включително и САЩ, са зле подготвени. Градусът на агресията предизвиква жестокост, която винаги съпътства религиозните конфликти като бушувалите в Европа през XVI и XVII век. Затова Западът може много бързо да загуби контрол над развитието на събитията.

Но нима имаме някакъв друг вариант за борба против нарастващия хаос, заплахата за сигурността и новите хуманитарни катастрофи? Няма как да се избегне тази дилема. За Запада и на първо място за Европа това не е изход.

Съвременните кризи, изострили се на фона на стратегическото оттегляне на САЩ, изискват Европа да си изясни ролята, която ЕС възнамерява да играе в защита на стабилността на Запада и света. Ако САЩ не са способни вече да носят сами бремето на Pax Americana, Европа трябва да поеме по-голяма роля за световната сигурност. Но тя няма да е способна да стори това, ако не заговори в един глас. А твърде много европейски лидери, уви, отказват да го признаят.



-------------------

* Йошка Фишер е бивш вицеканцлер и външен министър (1998-2005 г.) на Германия от Партията на зелените. Оттегли се от политиката през 2006 г. Съпредседател е на управителния съвет на Европейския съвет за международни отношения, финансиран от американския милиардер и меценат Джордж Сорос. Бил е гост професор на университета Принстън, както и съветник на компании като BMW, RWE, OMV. Сътрудничи редовно на вестниците "Ди Цайт" и "Зюддойче цайтунг".