- С мама имаме план!

Думите на жена ми се забиха в съзнанието ми като ръждиви пирони. Самият факт, че й беше хрумнало нещо, автоматично ме караше да застана нащрек и да се заоглеждам във всички посоки - като каубой, който не знае откъде точно ще долети смъртоносният изстрел. А пък споменаването на майка й директно си ме застрелваше.

- Ела, седни да ти обясня - продължи жена ми, тъй като аз инстинктивно бях застанал до входната врата, готов за паническо бягство.

Въпреки това отидох и примирено седнах на дивана до нея - още едно доказателство, че когато е женен, човек върши напълно необмислени и нелогични неща. Дори я попитах:

- Какво ви е хрумнало? - като, естествено, подозирах, че основната роля в плана им щеше да бъде моя и нямаше да е на положителен герой.

- Гледай тука - тръсна сгънат вестник в скута ми тя.

Често се чудех как винаги има подръка сгънат на съответната страница вестник - все едно беше жена от реклама на прах за пране, която винаги носи по една кутия в себе си за всеки случай.

- Ей тука горе чети - посочи ми и аз зачетох.

- "Анаконда ще яде човек по "Дискавъри" - след което я погледнах.

Жена ми се усмихваше многозначително. Какво да ви кажа, обичам си я, обаче от време на време наистина имам чувството, че не само на политиците, но и на съпругите трябва да им се правят периодични психиатрични тестове - с кратък престой в болница, профилактики и всичко останало.

- Давай, давай - подкани ме тя, - чети нататък.

- "Жертвата доброволец Пол Росоли, който изучава гигантските анаконди в Южна Америка, ще се остави змията да го погълне - продължих аз - и ще бъде облечен в специален защитен костюм, за да не пострада, докато заснема всичко с миниатюрна камера отвътре..."

Спрях да чета, тъй като нямах никаква идея какво общо има това с мен.

- Браво на човека - отбелязах, - ще го гняви анаконда, но какво общо има това с нашето мирно и спокойно семейство? - след което преглътнах и додадох: - А и с майка ти?

Жена ми поклати глава, в смисъла на колко съм тъп, но, честно казано, бях свикнал и това вече въобще не ми правеше впечатление.

- С мама имаме идея за подобно реалити - каза накрая тя, - но без анаконда, сещаш ли се?

Не се сещах, затова мълчах.

- Наистина си глупав! - констатира жена ми; като гледах в какъв брак съм въвлечен, нищо чудно да беше права. - Идеята ни е, че може да заснемем подобно риалити и да покажем на хората по света как се оцелява на ужасяващо място, но без да ни яде анаконда. Сега схвана ли? Ще се снимаме как оцеляваме в България и ще покажем на хората по света ужасяващите кадри!

Внезапно идеята започна да ми се избистря. Жена ми разпалено продължи:

- На мама колко й е пенсията - двеста лева!

Много са й, помислих си, но замълчах.

- Дали няма да са стряскащи кадрите как жена на седемдесет и пет години е оставена да оцелява в страна от Европейския съюз с двеста лева на месец?

Замислих се. Всъщност идеята съвсем не беше лоша. Плюс това режисьорът в мен светкавично се пробуди и веднага видя кадри в близък план на майка й - окаяна и изтормозена, най-важното нещастна, как си брои стотинките и се мъчи да оцелее. Естествено, усмихнах се. Ето, казах си, това се казва да смесиш работата с удоволствието - дори нямах търпение да го заснемем, за да мога да го гледам отново и отново преди лягане. Пък нека онзи изследовател си се вре из анакондите в джунглите на Южна Америка. За разлика от него, аз имам не една, а две змии на главата. А и говорят.