Проф. Велислав Минеков е роден 1959 г. в София. Завършил е Националната художествена академия, където днес е преподавател, и специализира металодизайн в Хамбург. Автор е на множество самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Негови пластики и монументални творби участват в престижни международни форуми. Преди дни монументалната му арка "Говорещите глави" влезе в колекцията на скулптурния парк в Истанбул, а пластиката му "Копиехвъргач" се нареди сред 100-те творби от цял свят, селектирани във Фуджоу, Китай.





- Проф. Минеков, когато напуснахте Реформаторския блок, казахте, че го правите от "отчаяние". Какво стои зад тази дума?

- Не мога да бъда съдружник и възпитател на престъпници и мафиоти. Другите да, аз не. Отчаян съм, бях искрен в думите си, с които излизам от тази нещастна кариера. Основната реалност е, че на практика няма политика, т.е. няма партия, която да е политическа. Има различни организации: организации, които са с квартален характер; организации, които се движат от каскетна носталгия; организации, които се състоят от маниакални идиоти; организации, които твърдят, че са националисти, а всъщност са супа варен зеленчук от душевно засегнати люде... Но не може да се каже, че има политическа партия. Въобще представата за ляво и дясно е изцяло объркана. Ако въобще има "ляво" и "дясно", то се дели по отношение на спомените отпреди 1989 година. Имаме отвратителни, крайни форми на популизъм. Възходът на свинаря Бърдоква се цени от средностатистическото население, защото отговаря на идеалите и фантазиите му. Може да си нещастен, да си прост, мързелив и беден, но имаш шанс да се издигнеш до самия връх на държавата с наивността на масите. Следва героичен реверс в биографията на едно съмнително нищожество.

- В момента изпращате скулптурни творби за Китай и Сингапур. Дайте пример как работи Законът за културното наследство. В конкретния случай с какви бележки трябва да се снабдите?

- Описът от документи ще заеме страниците на пет броя от вашия ежедневник. Загубен съм в превода. Днес се разправях с някакво EORI, което не знам какво е. Спедиция, карго, товарителници, митница, декларация... Трябва ми и заветното разрешение от Националната художествена галерия, което да твърди, че творбите ми не представляват никаква ценност... В кръга на шегата - човек трябва да е доволен, че не е гениален, защото иначе не може да продаде в чужбина дори една скица. А представете си и какво прави един скулптор с неща, които са тежки и чупливи. Как да ги разнася по ведомствата? Какво прави един график, който има серия от 300 графики, при положение че оценката на всяка една се плаща? Законът е боклук, направен в интерес на великите колекционери и техния личен финансов прогрес. Колекциите на парцаливи нумизмати, иконата от вашата баба трябва да бъдат продадени на същите.

- Колко време отнема това, ако се върви по каналния ред?

- Дотук - два месеца, като не съм набавил още всички документи.

- Министър Вежди Рашидов като ваш колега запознат ли е с това какъв "параграф 22" са въпросните изисквания?

- Министърът не познава и не се интересува от законите. Той е получавал критики и предложения както от отделни лица, така и от професионални организации. Безобразието, което представлява законът, не съществува в цяла Европа, при все че още имаме претенцията да се наричаме европейска държава. Никой чужденец не е в състояние да разбере защо трябва удостоверение, че дадена творба не представлява национална ценност, за да може да бъде изнесена навън. Списъкът на 100-те български автори, които са забранени за износ, също е уникален спрямо световната практика. Според него, ако един наш колекционер на Майстора и Мърквичка се премести да живее във Франция например, не може да вземе със себе си колекцията си. Става дума за произведен продукт от последните 100 години, за които не съм чувал да са обект на световния пазарен обмен. Тези художници са велики, но в локален характер, на наша територия. Пък и, честно казано, не са чак толкова скъпи, че да представляват интерес за аукционите. А ето - Божидар Данев дари на Нов български университет колекцията си от холандски майстори от XVII в. без никакъв проблем от страна на Холандия. Нали говорим за правна евроинтеграция, защо нашите закони не съответстват на европейските норми?

- Често чуваме за ваши творби, експонирани зад граница по линията на различни конкурси. Кой ги прави?

- Тези конкурси се правят в цял свят. Ежегодно са поне стотина, организирани от министерства на културата, частни лица, общини и т.н. Т.е. това, което никога не се е случвало в България, там се прави редовно. Хората създават скулптурни паркове, което е прекрасна идея, защото дарява пластична култура, прави я разбираема, видима и пожелана; гражданите обичат да се разхождат сред дърветата, цветята и творбите с приятели, с дете, с куче. Това е символична естетика, която у нас не може да бъде даже обяснена. Тук скулптор е човек, който произвежда паметник. Паметникът е ода от исторически жалон. Позволете на скулптора да бъде абстрактен поет.

- В кои държави имате творби по линия на такива поръчки?

- Ще изброя само част: в парка "Мохамед V" в Мароко, в колекцията на музея във Вунзидел, Германия, на гарата в Люксембург, пред кметството на Алания, лодката в двора на академията в Истанбул, университета "Мула", в скулптурния парк "Мосан" в Корея, в Дубай, в Испания, в Москва, в Ливан, 6 монументални работи в Турция... Във второто ми участие в Люксембург например творбата ми беше купена от частен колекционер, но паркът е публично достъпен. В Ливан колекцията е спонсорирана от съпругата на убития премиер Рафик Харири. В Дубай няколко пъти съм работил за строителната фирма ЕМААR, която е 51% собственост на шейх Мохамед; в Абу Даби - за "Ал Хашем Марбъл". В Италия съм спонсориран от кметството на Фанано, в Сардиния работих по една програма за подкрепа на регионалната култура, в Гърция за частен собственик. В Бразилия - пак по общинска програма, подкрепена от тяхното културно министерство и от "Петрол де Бразил". В Охайо работих по частна програма, спонсорирана от най-видните граждани в щата, в това число са шерифът, главният прокурор, градският архитект и Съветът за изкуства. Работих даже за кметството в Баня Лука, Сръбска Босна. За следващата година имам покани от Щатите, Индия, Канада, Тайланд и отново Корея. От родината покани нямам.

- Богатите хора у нас какво поръчват?

- Как какво?! Бутилка уиски. За другото се изисква по-различен интелект.

- Ще приемете ли поканата на Тракийския университет в Одрин да обучавате тамошните студенти?

- Имам покана за щатен професор, което означава доста плътна заетост и непрекъснати пътувания дотам и обратно. Но този университет влиза в петицата на специално подкрепените от държавата университети. Направо е невероятно - особено ако сравняваме с моята, нашата Художествена академия - развитието му като сграден и творчески фонд. Факултетът за изящни изкуства е впечатляващ. Това е една приказка от 1001 нощ, красива отоманска гара, превърната в галерия и учебни зали. Към нея има огромен парк и прекрасни скулптурни ателиета. Веднага (пак по инерция, придобита в нашата академия) попитах какво ще бъде отношението, ако поискам материали, машини и помощ. Беше ми отговорено, че всичко, което пожелая за обучението на студентите, ще бъде веднага осигурено. Вълшебната лампа на Аладин! Колебая се. Вероятно ще приема. Ще направя непрекъснат обмен на студенти и преподаватели. Ще превърна нашата обща тъжна история в европейски успех. Там правят онова, което всъщност се опитвах да направя в краткия си престой в политиката. А именно: държавата да се погрижи за кадърния, да може той да оцелее, да има реализация. Това бяха и може би остават моите политически намерения и идеали. Държавата трябва да бъде майка, а не мащеха за достойния и можещия.