|
| Бойко Ламбовски |
Замислих се за Асандж, който от дълго време не вижда друго извън компютъра си освен стените на еквадорското посолство в Лондон. Човекът си кара там едно съвременно заточение, за което всички знаем, че едва ли е предизвикано от обвинението в изнасилване на двете шведки, а е свързано с "Уикилийкс" и висящата над Асанджовата глава възможна присъда от 35 годинки, ако го закарат в Швеция и после го екстрадират в САЩ.
Нека първо отдадем дължимото на правовия ред във Великобритания. Една авторитарна или тоталитарна страна не би се поколебала да наруши екстериториалността на политическо джудже като Еквадор и да извади скрития вътре, за да го предаде на свой могъщ съюзник срещу някакви облаги. Или просто в знак на приятелство. Така че Асандж е заточеник, но не е в ръце, от които едва ли би могъл да прави нови разкрития.
На второ място нека поразсъждаваме за човека, излязъл от схемата. Той често е самичък. И или се тули във Великата Рилска пустиня, подобно нашия отшелник Свети Иван Рилски, за когото писах миналата седмица, или седи като фактически затворник в чуждо посолство като въпросния австралиец Асандж. Ще кажете - какво общо между тия двамата. Единият е обект на синодален житиепис с вехта патина, макар и велик светец и отшелник, а вторият е нещо като предател. Или поне е такъв според квалификациите и политическите възгледи на обществени слоеве, открили своя исторически апотеоз, изобщо смисъла и целта на съществуванието си в разнообразието на консумацията. Асандж е и достатъчно двусмислена фигура след пропагандните атаки, вероятно също дело на добре сработен механизъм между служби и медии - освен изнасилвач бе квалифициран и като търсач на слава, изобщо като митоман, хулиган, неприятен, неправилен тип.
Е, аз го смятам за герой на нашата съвременна цивилизация. Обществото винаги се състои от огромно число конформисти (не влагам нищо лошо в термина - също се смятам за такъв в големи отрязъци от живота си) и от малко на брой герои. Герой например е, при това литературен, д-р Стокман от пиесата "Народен враг" на Ибсен. Става дума за човек, опълчил се на цял град и бързо станал омразен на всички. Защото им бръкнал в благосъстоянието. Те печелели от туризъм, а той открил, че местните минерални извори са замърсени от канализационни води. Това докарва доктора до недемократичния и парадоксален извод: "Тълпата винаги греши, правдивият е винаги сам."
Нашият известен журналист Бойко Василев ми обърна веднъж внимание на изключително популярната песен "Стени", станала химн на полската "Солидарност" по време на масовите движения в Полша срещу тоталитарния режим през 80-те на миналия век. Благодаря му за индикацията, особено за втората част на песента. Тази песен се пееше от стотици хиляди по площадите, тя се превърна в боен вик срещу репресивния апарат на държавата, тя се разпространи. Всъщност нейният оригинал е в Испания, тя е каталунска песен, полският бард Яцек Качмарски само я адаптира на полски. Пята е и в Украйна, и в Белорусия, дори има сведения, че нейни варианти са използвани в т. нар. "Арабска пролет". Песента е хубава, но обикновено пеещите я се ограничават до припева и първите два куплета. Ще видите защо. На полски тя започва така:
MURY
On natchniony i mlody byl, ich nie policzylby nikt
On im dodawal piesnia sil, spiewal, ze blisko juz swit
Swiec tysiace palili mu, znad glow unosil sie dym
Spiewal, ze czas, by runal mur, oni spiewali wraz z nim
Wyrwij murom zeby krat
Zerwij kajdany, polam bat
A mury runa, runa, runa
I pogrzebia stary swiat!
Дадох си малко труд и я преведох почти цялата с лека помощ от приятел с полски без втория куплет. Преведох я, защото краят е силно поучителен.
СТЕНИ
Той млад бе и бе вдъхновен в нощта,
тълпата пък бе безброй.
Той пееше - другите в песента
откриваха изгрев свой.
Свещици му палеха те за кураж,
димът се стелеше тих.
Той пееше - марш към затворите, марш!
Те подхващаха тоя стих.
Кърти решетките, брат!
И всяко робство - назад!
Нека рухнат тия стени, стени,
да затрупат стария свят!
.....
Те схванаха, че са достатъчни да
надделеят, да победят.
Заляха страната като вода,
без песента да спрат.
Кумирите - в прах, пътя - в прах.
Я всеки да дойде насам!
Който е сам, ни е вече враг!
...Сам той все така бе сам.
Видя им редиците, оцени
как пак маршируват в такт.
И пак растяха стени, стени,
вериги дрънчаха пак.
Той гледа редиците отстрани -
те пак маршируват в такт.
Растат пак стени, стени, стени,
и звякат вериги пак.
Качмарски умира сравнително млад, като преди това емигрира в Австралия. А Ибсен не е прав - тълпата не греши винаги, просто се състои от хора като нас, които си гледат интереса. Тя впрочем никога не греши. Освен ако не приемем консумацията за грешка.
Пък консумацията не е грешка, обикновена необходимост е. Е, има свойството да расте и да затуля погледа, ако я туриш на трон в собственото си съзнание. Затова такива като Иван Рилски понякога отиват при жълъдите. Или зад стените на някоя посолство.
