Вторите Мински споразумения изглеждат по-силни от първите. По-специално в текстовете, където се говори за статута на Донецката народна република и Луганската народна република, се появи терминът "конституционна реформа". Но има ли шанс Украйна, дори и тези споразумения да се спазват, да остане единна страна? В такава сложна ситуация, за да се постигне устойчив мир, и Украйна, и Русия трябва да предприемат смели стъпки.

Епопеята с минските преговори прикова вниманието на милиони. Движенията на четиримата лидери в Двореца на независимостта в беларуската столица се следяха до най-дребните детайли: "Порошенко излезе за две минути от залата", "Путин счупи химикалка". Разчитайки тези "знаци", наблюдателите се опитваха да отгатнат резултатите и тоналностите на съдбоносната среща. Ситуацията обаче зависи от толкова много фактори, че реализирането на всички договорености може да се сравни с чудо. Така че колосалните усилия и очаквания на целия свят могат отново да се превърнат в примирие - тежко, крехко, недълго.

Да, вторите Мински споразумения на пръв поглед изглеждат по-стабилни от първите. Може би защото са заверени (не и подписани) от трима президенти и един федерален канцлер - доста представителна компания.

"Образът на бъдещето", към който всички се стремят, е описан по-ясно. Например там, където става дума за статута на ДНР и ЛНР, за конституционна реформа, за контрол на Киев по външната граница. Като цяло на хартия всичко изглежда убедително. Но в живота на тези намерения ще се противопоставят цял легион обстоятелства - от лични амбиции до финансови проблеми.

Нека се опитаме да откроим основните рискове, които заплашват



Минск-2 да повтори съдбата на Минск-1



Въпреки че Киев получи уверения от МВФ, че фондът е готов да предостави на Украйна нов кредит от $17.5 млрд. (за 4 г.), ситуацията с икономиката в страната е критична. За година гривната поскъпна с 8 до 26 за долар, износът падна почти с 15 на сто, ключовите икономически региони на страната са обхванати от война. Новите заеми не само увеличават дълговото бреме, но повишават и социалното напрежение. Едно от изискванията на МВФ например е повишаване на цените на газа за населението 7 пъти. Населението на страната вече плаща и бездруго значително по-високи цени за комунални услуги. В малките градове, където има проблеми и с безработицата, а следователно и със заплащането, дават на жилищно-комуналните стопанства едва ли не и последната си копейка.

Съдейки по Минските споразумения, цялата икономическа отговорност за спорните територии, включително и възстановяването на Донбас, ще носи именно Украйна. Нещо, което едва ли ще се случи. При желание Киев винаги може да бъде обвинен в "икономическа блокада" или поне в "пренебрегване на жизнените интереси на жителите на Донбас".

Следващият фактор е ненавистта. На хората и от двете страни, почувствали вкуса на войната. Те я водят вече не за "руския свят", нито за "украинската самостоятелност". За тях това е



лична вендета,



мъст за загиналите близки, приятели, за разрушения дом. Да ги върнеш към "мирния труд" е възможно единствено, ако се покажат значителните изгоди от самия труд, което, разбира се, е невъзможно, когато икономиката е в руини. Накъде да се насочат тези хора? В мините? На полето? Няма пари, няма производство, земята е покрита със скреж. Какво ще създават те?

Такъв проблем възниква и с руските доброволци. Войната им дава един вид "смисъл на живота". Готови ли са те по команда в стройни редици да напуснат Новорусия? И къде ще отидат, за да се почувстват нужни?

Третият момент е нарастващата борба за власт в Киев. Трябва да се разбере, че Порошенко няма и една десета от влиянието върху политическия живот в Украйна, с което се ползва Путин в Русия. Порошенко е цезар, пръв сред равни, но само толкова. Дори заместникът на влиятелния олигарх Коломойски в интервю може да обсъжда необходимостта от скорошна смяна на "шоколадения крал".

Още повече че за радикалните опоненти на Порошенко войната е начин да се доближат до властта. Затова Порошенко съвсем не е най-войнственият украински политик, който трябва да се следи на всяка крачка. Затова и той още не се е решил на среща с т.нар. "терористи" от ДНР и ЛНР, което вероятно би помогнало за създаването на съвсем друг фон за мирно решение. В такава сложна ситуация от него се изисква много повече мъжество не само да се бори за президентството си, но и да се опита да влезе в историята, като оползотвори шанса да спаси украинската държавност. Условно казано, става дума за това Порошенко да отиде на преки преговори с "терористите", да си стисне ръцете със Захарченко и Плотницки, да прокара през Радата идеята за федерализация на страната. Защото останалите сценарии оставят по-голям риск от нова война.

Това отличава мира от примирието. За да се постигне мир, е необходимо не само да се прекрати огънят, а да се отстранят противоречията, довели до войната. В случая става дума за извънблоковия статут на Украйна и за статута на ДНР и ЛНР.

Русия, разбира се, не се готви да въвежда ред в Донбас и оставя тази слава и отговорност на Порошенко. От друга страна обаче, за Русия не е изгодно отвъд границата й да остава една полуразрушена ничия територия без бъдеще, но с множество въоръжени мъже.