Реших час по-скоро да напусна държавата, да се махна от нашата страна и да отида там, където се диша по-свободно и се живее по-охолно. Събрах всичко в един куфар и тръгнах към летището. Зад мен оставих само една папка с лизинги и договори - последното доказателство, че е имало такъв човек като мен. Исках да се кача на първия излитащ от страната самолет, но не стана така. Не се получи, защото в момента, в който стъпих на Терминал-2, пред мен застана стар мой приятел - емигрант от години.

- Тъкмо кацам - вика. - Дойдох да видя нашата страна отново. Чувам, че върви по правилния път и че нещата са наред!

- Не си добре със слуха - викам му, - ако наистина чуваш такива неща!

Той ми се хили:

- Абе удари ме носталгията! Реших да се върна в родния край и пак да опитам вкуса на истинското сирене.

Казвам му най-делово:

- Днес истинското сирене е пълно с различни масла и химикали, не се прави от мляко и струва майка си и баща си!

Приятелят ми оставя куфарите и ме гледа.

- Искаш да кажеш, че вече няма крави у нас?

- Крави има - успокоявам го аз, - ама са толкова малко, че можеш да ги видиш само по телевизора в разни реклами. Иначе храната ни е менте работа и пълна измама.

- Тогава - не отстъпи той - ще искам да си отида на село, да седна под чардака и пак да вдигна чаша със сливовица!

- Не става - спирам го аз, - път до твоето село отдавна няма, в селото никой не живее, това, дето е останало като къщи и поминък, е разбито и окрадено. А сливовицата от години е менте!

Приятелят ми седна на куфара.

- Ами родното Черноморие?

- Подготви се психически преди това да видиш океан от бетон, планини от хотели и разнебитени улици и курорти. После си гледай морето, колкото искаш!

- Ами ако повървя по улиците и се срещна с хората, какво ще ми се случи?

- Ще те оберат, ще ти вземат мангизите, ще те бият, а може и друго да ти се случи. Нищо особено, най-обикновено ежедневие.

- Добре, не мога ли да си купя къща и да заживея отново в родната си страна?

- Можеш - великодушно му разрешавам аз, - но да знаеш, че ще ти продадат къща, която вече е продадена на някой друг, ще харчиш и ще скубеш косите си, ще те влачат по съдилища и с години няма да се отървеш от адвокати и измамници в имотната мафия.

- Чукай на дърво - викам му, - да не попадаш там, прекръсти се, плюй през рамо, пали свещ и бягай далече от правораздаването.

- Ами полицията? - не спира да пита.

Само го изгледах и нищо не му отговорих.

- Значи истина било! - въздиша приятелят ми.

- Кое да е истина?

- Всичко това, което пишат вестниците за моята прекрасна родина! Че страната отдавна е фалирала и не става за нищо. Истина е, така ли? Аз толкова отказвах да повярвам на това!

Рекох му:

- Хич не знам какво пишат и какво говорят за нас. Ама съм сигурен, че никой не може да обхване и една стотна от нашата богата душевност и бит. Особено с техните мерки за морал, за право, за свобода и демокрация. Никой хал-хабер си няма как живеем и как оцеляваме. Дали вярваш или не - твоя работа, но сега можеш най-много да се обадиш на роднините си, ако са останали такива.

Той клати глава:

- Роднините отдавна не говорят с мен, изпокараха се и се разделиха.

Вдигам рамене:

- Решавай какво ще правиш днес, та и аз да знам кой самолет да си избера.

Приятелят ми въздъхва:

- Ами ще разгледам страната!

- Добре - викам му, - а след обяд какво ще правиш?

- Ще си тръгвам - вика той. - Сега ела и ти, заедно да гледаме.

- Не! - твърдо му отговарям. - Аз вече съм бил в тази държава! Всичко видях в родината си, ама никой не седна да ми каже защо. Уморих се от този наш живот - все напред продължаваме, а нашата цел е все зад нас. Ще те чакам на летището и после поемаме заедно.

Ето за това не тръгнах с първия самолет, който излиташе от държавата ни.