Всеки амбициозен политик има една мечта - навсякъде всички да знаят за него. И не само защото съзнава, че известността е предпоставка за успеха, но и заради присъщата му нужда да погъделичка собственото си тщеславие, което непрестанно расте с времето. Ако всичко това е вярно, тогава Ахмед Доган действително е най-успешният политик в съвременна България. Почетният председател на ДПС, както се титулува в момента, не се е мяркал пред обществеността повече от две години - от онзи странен инцидент с Октай Енимехмедов на последната национална конференция на партията през януари 2013 г. И въпреки това присъствието му в публичното пространство е буквално вездесъщо. Защото винаги, когато говорим за случващото се в държавата, неизбежно минаваме през ДПС, а за всеки е ясно, че ДПС - това е Ахмед Доган. Доган го няма - той отсъства категорично от видимия политически живот, за да затвърди присъствието си в невидимия.

Как се получи така? Как водачът на една средноголяма партия успя да си извае образа на кукловод, който държи здраво конците на всички актьори в политическия театър и ги разиграва като марионетки според собствения си интерес? Да отдадем дължимото най-напред на собствената му пропаганда, ако могат да се нарекат така безбройните му публични гафове през годините, които го превърнаха в може би най-омразната фигура в съвременната ни история, но и до голяма степен оформиха устойчивата представа за него в колективното въображение на българската общественост.

Той самодоволно откровеничеше за обръчите от фирми. Хвалеше възможностите си като банкер и разпределител на "порциите на финансиране в държавата". Даваше политическа подкрепа срещу "целувка". Мечтаеше смело за летяща чиния, дразнеше със съмнителните си претенции за духовна извисеност и научно призвание.

Всичко това му изгради образа на нагъл, вулгарен и самовлюбен политически мошеник, който се чувства достатъчно уверен в стабилността на позициите си, за да си позволява всичко - без да държи сметка за последствията. Всичко това беше възможно заради плътната електорална подкрепа и претенцията (споделена у нас и в чужбина) за фундаменталната роля на ДПС при опазване на етническия мир в страната.

При този не особено оригинален, но определено работещ пиар парадоксалното е, че най-съществен принос за митологизирането на Доган изиграха неговите политически противници, които по всички правила на играта би трябвало да се възползват от слабостите му и да го изхвърлят надалеч. Най-характерният пример в това отношение е лидерът на ГЕРБ и настоящ премиер Бойко Борисов. Неговото отношение към ДПС дълги години беше последователно безкритично, сериозно омъглено и със сигурност - крайно предпазливо. Борисов разграничи де юре новата си управленска коалиция, но след кърджалийското кафе с Местан с удоволствие приемаше всяка протегната ръка от страна на движението. Видимо е, че Борисов не третира ДПС като политически враг, а като политически съсед, който може да те нападне, но може и да ти е от помощ.

Всичко това не е странно. Възходът на Бойко Борисов на политическата сцена се случи и се разви в периода 2001-2009 г. - при трайното присъствие на ДПС във властта. Затова е трудно да изброим случаите, в които Борисов е изразявал възхищението си към Доган. "Ахмед Доган си остава най-добрият политик на този преход до ден-днешен. Той сложи всички българи в джоба си и като политик. Доган е печелил всички мачове, без управлението на ГЕРБ. И в момента вижда - това е упрек към мен и реформаторите, - той вижда с два хода пред нас", обясняваше Борисов в края на съдбовната за страната (и лично за Доган) 2013 г. Вярно, в началото на същата година Борисов беше обвинил лидера на ДПС от парламентарната трибуна, че е поръчал атентат срещу него. Но тогава падаше от власт и благоприличието пред избирателите изискваше поне да се озъби. Но и като опозиция на ДПС при кабинета "Орешарски" тази смес от благоговение и завист продължи да си личи. "Всички ние сме като патета в калчища. Той съумява така да впрегне цялата държава и със своите паяжини, които има навсякъде, че изцяло ДПС управлява", описваше Борисов положението с интонация, която сякаш казваше "Ех, защо ли не съм като него".

И докато най-големият му политически враг (поне на хартия) го венцехвалеше, Доган мълчеше. Мълчи и досега. Не че има кой знае какво да каже - както беше подметнал презрително веднъж бившият му сподвижник Осман Октай, - когато каже пет изречения, прави пет скандала. Но именно това мълчание - докато от всички посоки се сипеха заклинания за владетеля на "империята на злото", който от боянския си сарай движи съдбините на България - превърна почетния председател на ДПС в почти митична фигура. А истинският Доган потъна в мъглите на прехода.