|
| Слав Бойчев |
През 2008 г. създава Театрална компания МОНТФИЗ и започва да се занимава с театрална продуцентска дейност. В началото на тази година създава най-новия софийски театър - "Независим театър".
- Какво искате да докажете с това, че не вземате пари от държавата за култура?
- Нищо не искам да докажа, освен че трябва да се справяме без държавна финансова помощ. Много пъти съм си мислил дали ако ми кажат: "Не искаш ли да те субсидираме?", не бих взел пари. Не съм сигурен, че ще приема, защото, за да има независимост, сметката трябва така да е направена, че да можем без всякакъв донор, спонсор и държавна подкрепа - оттам нататък, разбира се, всичко е добре дошло. Съгласен съм, че държавните театри трябва да получават субсидия, но пък те трябва да си позволяват репертоарна политика, която да не зависи от бройката зрители. А това не е така. По логиката на финансиране в момента, ако избираме между "Богат татко, беден татко" на Робърт Кийосаки и "Престъпление и наказание" на Достоевски, държавата ще субсидира първото, защото повече се продава. А смисълът на държавната подкрепа е да финансира това, от което има нужда. "Богат татко, беден татко" няма защо да бъде финансирано, а трябва да се дадат пари за "Престъпление и наказание".
- Да го отнесем и към литературата с непрекъснатото искане да падне ДДС за българската книга. И там не излизат най-стойностните книги, нито пък най-стойностните пиеси...
- Мисля, че от всичко, което излиза в културата, има нещо, което е много слабо, нещо, което е средно, и нещо, което е много добро. Във всяко време се появяват и трите тенденции.
- Какво показват школите МОНТФИЗ - доколко младите се интересуват от култура и в частност от театър?
- Социологически в тях е много малка извадка от цялото младо поколение. Преди време очаквах да се разочаровам, че някакви хора идват от суета, от мисълта "Искам да стана известен/а". Оказа се, че идват мнозина, у които личи чистата обич към театъра, което е достойно за уважение. Тези млади хора идват в актьорските школи и театралния салон заради необходимостта от този начин на изразяване, да влязат в контакт с това изкуство.
- Как обаче те стигнаха до Холивуд?
- Стана случайно. Башар Рахал имаше кинокурс в школата, но му разместиха графика и ми казва: "Слав, трябва сега да отида на снимки. Ще взема и децата да видят как се снима." Като отидохме, там се оказа, че има нужда от статисти.
- Кога ще има хора от школите, които да влязат в българския театър, а дай боже, и в Холивуд без случайности?
- Ние имаме възпитаници, които след школите влизат в НАТФИЗ и стават професионални актьори - например Луиза Григорова, Боряна Братоева, Джулия Бочева.
- Как успяхте да убедите изявени творци като Иван Добчев, Маргарита Младенова, Атанас Атанасов, Здравко Митков и др. да преподават във вашите школи?
- Мисля, че това са хора, които споделят нашата кауза, свързана с театъра. Много често, когато няма комуникация между школите и академията се получава изкривяване по разни самодейни състави. После професорите в НАТФИЗ се чудят как да оправят нещата. Затова много държа на този контакт, защото в крайна сметка пътят на един човек, решил да се занимава с театър, си има доакадемичен и академичен период и професионална реализация, които трябва да са в една посока.
- "Независим театър" не е ли времето на аркашките - продаване на билети, събиране на парите и раздаване на актьорите съобразно броя на зрителите?
- Решихме да е такова името, защото все повече се утвърждава позицията на независимия артист, не само на актьора. Имам предвид хората на свободна практика, защото не са част от трупа, не са на заплата. Другият вариант са независими формации като театър "Реплика", сдружение "Клас". Логично е да изникват такива формации. В НАТФИЗ актьорско майсторство завършват 30 души. Към тях слагаме 10 от актьорско майсторство за куклен театър, 20 от колежа "Любен Гройс", още 10 от Нов български университет и стават 70. За 10 години само в София са 700 души. Логично е поне на половината от тях да им се играе, а това дали са попаднали в държавен театър, или не, не е критерий, че си добър актьор.
- Независим театър е такъв откъм щат и пари, но независим ли е по дух?
- Хубавото на младите театрални формации е, че моторът на създаването на един спектакъл е желанието да се реализира точно този текст и точно тази идея. Ние нямаме никакви съображения да не поставим нещо, когато решим, че има смисъл, че точно в този момент, тук и сега имаме какво да кажем. Търсим актуалност не в това, че нещо непременно трябва да се продаде, а как изглежда и като обществен проблем. За това няма кой да ни се разсърди, а и да го направи, няма никакво значение за нас. Когато някой ти плаща, той поставя условия. Точно с тях не искам да се съобразявам.
- Ако се върнем назад, през целия период на българския театър, а и в културата като цяло, е останало бунтарското, независимо сега дали го оценяваме, или не.
- За да се занимаваш с изкуство, трябва да имаш смелост. Трябва да се прави разлика между изкуство и ентъртеймънт. Не казвам, че изкуството не би могло да забавлява, но не може да прави само това.
- Да, но гледайки телевизия, виждаме точно това.
- За съжаление основният контакт на масовия зрител с актьорите е телевизията. Когато при турнета отиваме в малки градчета, виждаме, че хората, промити от всички изстъпления на телевизията, очакват да видят нещо като шоуто от екрана. И в един момент на нас ни се разказва играта като актьори, защото трябва да се борим с публика, настроена да гледа шоу или нещо подобно.
- Какъв ще е стилът на театъра?
- Опитваме се да направим многопрофилен театър. Наесен репертоарът ни ще бъде организиран в няколко програми. Едната е "Ново поколение", в която влизат млади хора, водени от това да направят един текст или една идея на независим принцип, а ние ще избираме между няколко спектакъла. Друга програма е "Наградени представления", в която влизат пиеси по една или друга причина отпаднали от столичния афиш. Такова е "Моли Суини" с Мария Сапунджиева, която взе "Икар" за него и аз не мога да разбера защо не се играе. Другите програми са "Гостуващи" и "Алтернатива".
- Комерсиално или художествено, защото в края на краищата всеки прави компромис за пари?
- Сигурен съм в едно: всеки творец иска представлението му да бъде пълно, книгата му да бъде четена и т. н. Това не е комерсиално. Нормално е, когато си правил представление, да искаш салоните да бъдат пълни и да се харесва. Оттук нататък обаче е много важно дали подценяваш зрителя, или не. Защото, ако му предложиш някакви смешки и се опиташ с евтини трикове да го вкараш в салона, не е честно към него, към теб самия, към театъра като изкуство. Естествено е да желаем всичките ни спектакли да са пълни, но не на всяка цена. Не винаги целта оправдава средствата, защото техният подбор е много важен.
- В края на краищата не всеки роман или пиеса са за всеки.
- Не е възможно 400 души да са на едно мнение. Вярвам, че истинското изкуство може да бъде достъпно за повече хора, без да бъде елементаризирано. Да вземем Чарли Чаплин. В неговите роли и филми всеки зрител има какво да види - и тези, които биха се заровили много надълбоко, и тези, които, изморени от ежедневието, просто искат да се отпуснат. Голямото изкуство няма претенциите да е за пет души, защото е много високо ниво и само толкова ще го разберат.
- От всичко дотук не излиза ли, че имате една позабравена, та и малко соцмисия - изкуството да възпитава?
- То всичко възпитава. И шоуто го прави, само че лошо. Аз съм изцяло за това, че изкуството трябва да възпитава. Тази дума може да звучи назидателно, нямам това предвид, но когато зрителят е в театралния салон, той трябва да се вдигне една идея и от тая позиция да види нещо различно. Не може да сваляш нивото на представлението под нивото на публиката. Тя трябва да го гледа като след дълбока глътка въздух и да излезе обогатена. Изкуството винаги е имало мисия. Иначе не е изкуство, а продаване на билети за някаква услуга.