|
| *** |
- И ще има наглостта да ми говори той на мене! - процеди жена ми, докато не откъсваше поглед от мен, а аз, както често правех в подобни моменти, станах без да казвам нищо и отидох да си мия зъбите.
Честно казано нямах представа за какво ми говореше, а и ще излъжа, ако кажа, че ме интересуваше.
- С цялата наглост на света - дочувах гласа й от банята, - ще ми говори той на мене!
Ясно ми беше, че ще трябва да я попитам за какво става въпрос, иначе цял ден щеше да продължи с нападателните си недомлъвки. Имало е случаи, в които върви с мен чак до спирката на рейса, само и само да ми подудне още малко.
- Той на мене, моля ви се, седнал да ми говори!
Вече бях в кухнята и си сипвах кафе, а жена ми продължаваше да върви след мен. Седнах на кухненската маса и сънено засърбах.
- Откъде тая наглост, откъде това чудо! - седна срещу мен тя. - Да ми говори той на мене!
Въздъхнах.
- Добре, патьо, какво има?
- Какво има ли? - почти викна тя и плесна вестник на масата. - Ей това има, чети!
Зачетох:
- "Харчим над 3 млрд. лева годишно за издръжка на държавни чиновници. При това сумата не включва заплатите и осигуровките на чиновниците, тя показва само разходите за командировки, обучение, коли и гориво, ток, вода, парно, телефони и храна..."
Не схващах - или ми беше прекалено рано, или в главата на жена ми отново се беше свряло нещо не по-голямо от белено фъстъче.
- Какво да се прави, косенце-босенце - върнах й вестника аз, - така е в държавната администрация. Но какво общо има това с нас и нашето прекрасно съжителство?
Жена ми грижовно сгъна вестника, сякаш щеше да го използва в съда след време, и каза:
- Много общо има с нас, лемур долен!
Обидата си я биваше, затова одобрително поклатих глава, пък си сръбнах от кафето.
- Аз какво правя по цял ден? - попита ме жена ми.
На езика ми беше, честна дума, но тя ме изпревари:
- Клатя си краката, това правя! Редя си пасианси и гледам през прозореца. Държавните чиновници правят същото, нали? Обаче тях като ги издържаш с данъците си, не мрънкаш, а на мен като ми даваш по двайс-трийс лева на ден, мрънкаш, та пушек се вдига!
Беше набрала скорост и нямаше спиране.
- Значи за едните може 3 млрд. лева годишно, което прави по 25 хиляди на месец - всъщност правеше по 25 милиона на месец, но жена ми беше спинкала в училище, - а за мене не може, така ли? И аз не правя нищо, и те не правят нищо, факт! Ма на тях ходиш ли да им дуднеш, че нямало нищо за ядене в хладилника и че било мръсно вкъщи! - чак сега си пое дъх. - И ще имаш наглостта да ми говориш ти на мене, че съм харчела много! Аз! Издържаш някакви незнайни мързеливи и нелюбезни хрантутници с данъците си, обаче гък не казваш, а аз като исках оная рокля от "Витошка", ти се направи, че не ме познаваш!
Логиката на жена ми не беше желязна, а от много здраво PVC, да не кажа алуминий. Трябваше да измисля нещо бързо.
- Тиквичке - казах и ако гласът ми беше съвсем малко по-мазен, вероятно щях да се накапя, - нали точно затова аз тях си ги мразкам, а теб си те обичкам.
Жена ми поомекна.
- Ето - извадих от портфейла си няколко банкноти, - толкова имам, вземи ги да си купиш нещо хубавко.
Нямаше да стигнат чак за онази рокля от "Витошка", но въпреки това жена ми взе парите без да се противи. Все пак сама го беше казала - я колко чиновници ми бяха на главата.