Театърът е жестока илюзия

----

Елин Рахнев е наш драматург, поет, режисьор, журналист. Роден е на 3 юли 1968 г. Автор е на няколко стихосбирки и на вече близо дузина пиеси. Много от тях са поставени и в чужбина.

------



- Превеждан си, ходиш по чужбина - кое се цени там от българския поглед върху света?

- Не мога да дам отговор на този въпрос. Бих ти споделил защо. Защото нямаме глобален излаз към света. Всичко е спорадично. Всичко е на някакъв късмет. В много отношения на някаква приятелска основа. Просто не сме на световния пазар. Казвам "на пазар" с най-романтичния поглед към думата. И по тази причина не би могло да се направи извод или заключение. Според мен който тръгне да прави обобщение върху това няма изобщо да бъде обективен.

- Фен си и на футбола. Нагледахме се на цирк в него... Къде е най-лъжовно - в политиката, във футбола или в изкуството?

- Не знам. Имам чувството, че навсякъде има лъжа. Но може би така е устроен светът - движенията му, фибрите му... Днес светът е жестоко корпоративен, така че вероятно лъжата е с една доза в повече от миналия век. Не разбирам от политика, но виж от футбол - мисля, че да. Днес футболът е модерен. Романтиката абсолютно е изчезнала оттам. Парите са всичко. Един футболист средно сменя десетина отбора в кариерата си. Поне десет пъти се кълне във вярност. Поне десет пъти казва, че поредният отбор е отборът на сърцето му. А всъщност всичко е поредният финансов трансфер. Може би единственият отбор в света, който е устроен по-различно, е "Барса". Да, там също става дума за пари, но някак всичко е различно.

- Лъжа, лъжа... А кое е истинско? Приятелството ли? Ти беше сред най-близките на Кольо Карамфилов. Липсва ли ти?

- Колето си живее с мен и така ще си бъде. Не съм му изтрил телефонните номера. Те са толкова много, защото той ги сменяше през три дни. Все нещо се случваше с тях. Така че нито мога да се разделя с него, нито въобще съм си го мислил. Истината е, че когато тръгна да правя нещо, пак му се обаждам. Явно така ще бъде. Още преди да се качи горе и особено през последната година и половина много пъти са ме питали за него и мен. То си е любов. И винаги съм казвал - това си е нещо, което нито може да се обясни, нито да се разкаже. А може би и не трябва. А иначе, сега и днес, аз и неговите близки хора само и единствено искаме да не го забравят. Но съм повече от сигурен, че това няма как да се случи. Просто е невъзможно.

- Та значи само в приятелството не си се разочаровал, така ли?

- Така. То ме спасява. И приятелите знаят, че съм готов на всичко за тях. Но винаги е било и обратното. Истината е, че много от моите приятели винаги са ме пазели. И продължават. Приятелството е висш сетивен акт. Това за приятелството е глобална, велика тема. Тя не се изчерпва с няколко думи.

- А във враждата вярваш ли? Някои и от това се зареждат...

- Няма как да ме зареди. Единствено може да ме депресира. Да ме рани. Но виж, след като Колето се качи горе, много неща се промениха у мен. Адски много. И много се затворих. Живея само сред много, много близки хора. Сред моите си хора. Нямам сили за друго. И си мисля, че така ще бъде.

- А що е това театър - паралелен свят за колективна психотерапия, игра за възрастни, арт гъдел за преди вечеря? Накъде отива?

- Не знам. Това пак е много лично. По-скоро е илюзия. Жестока илюзия. Моите теми са А и Б групите на живота. И това ме интересува. "Свалячи" - последната ми пиеса, е най-добрият пример за това. Малинко и Геро са прекрасни в тази интерпретация на Пламен Панев. Всъщност групите на живота винаги са ме интересували. Така че аз мога да говоря за себе си. Не мога и не искам, а и не се чувствам възможен да правя генерални заключения за никого и нищо. Иначе има театър, който е арт гъдел, има и такъв, който е бургия в слепоочието, има трети и четвърти... Хубаво е, че и тук става като по прекрасните места по света - има да си избираш, колкото си искаш. Докато сам си намериш какво е лично за теб театърът и точно кой е твоя. Или поне така ми се иска.

- В момента се играят много от пиесите ти - "Свалячи", "Фенове", "Маршрутка", "Любов"...

- Така е. Но е имало и други моменти и времена. Истината е, че повечето от пиесите ми имат дълъг живот. Така тръгна още с "Боб" в Народния. Радвам се за това. Ако кажа нещо различно, няма да е вярно. Но всъщност продължителността на живота на едно представление е най-важно за актьорите. Защото, когато си хвърлил огромен труд в репетиции, в чувство, в превъплъщение, е жестоко всичко това да замине за един сезон например. Някак не е честно. Истина е, че днес конкуренцията на "Раковска" става все по-жестока. Произвежда се огромно количество театър. Всеки търси ниши, процепи. Аз дължа всичко на актьорите и режисьорите, които се занимават с мои текстове. Благодаря им за това!

- Да, но при поезията е различно.

- Естествено. Театърът и поезията нямат нищо общо. Театърът е чига, осветление, суета, прераждане и още много други неща. Поезията е нещо, с което си се родил на сто години и си умрял на една. Когато не смееш да излезеш от стаята. Когато не можеш да излезеш от себе си. Тя е последният стадий на самота. Знаеш ли, непрекъснато получавам стихове или ръкописи за мнение. И винаги първото нещо, което казвам или споделям, е, че поезията е начин на живот. Тя няма как да бъде между другото.

- Май започна и да поставяш? "Речта на селския крал" взе награда в Москва, "Любовна афера" стана доста шумно заглавие в театралния афиш.

- Да, дори не съм очаквал толкова внимание. А иначе съм решил - когато нещо много ми хареса като текст, ама страшно много - само тогава. Всъщност продължавам да не се приемам сериозно като режисьор. Но аз като нищо сериозно не се приемам. И дори с годините това чувство става все по-силно и по-силно. А и въобще никога не мога да си представя това, което правя, като някаква професия. По-скоро е някакво валсиране сред утопии. Нещо такова. Никога не мога точно да го определя.

- Вярно ли е, че имаш идея да издадеш пълното течение на "Витамин Б"?

- Да. Разбрали сме се с Невена Кръстева, Биляна Курташева и Дечо Чипилов да го направим съвсем скоро. Всъщност като се замисля, това беше велик период. Правихме го в легендарното кафене на Палми Ранчев на "Каравелов". Разпространяваше се по аптеки. Връчвахме всяка година награда, която Колето К. беше направил. И правихме страшни купони за всеки нов брой. Много автори там си пуснаха първите неща. Така че си заслужава. По никакъв начин не влагам носталгия. Просто много от текстовете имат своя си живот и днес и е хубаво да се прочетат. Или да оттекнат отново. А и много хора ме питат къде могат да го намерят. Ето, ще съберем всички броеве в един том със същата квадратна корица. Истина е, че оттогава много неща се промениха. Но това е съвсем нормално.

- Защо все се оплакваме и все сме на опашката на Европа?

- Аз отдавна съм спрял да се оплаквам. Приключих с това. А и честно да ти кажа - аз лично не се смятам за опашката на Европа. Това пак си е лично усещане. Истината е обаче, че тук всичко става много трудно. Много пъти - болезнено трудно. Осъществяването на една идея убива хиляди неврони. Идва ти десетки пъти да се откажеш. Да се гръмнеш. И това не го приемай за оплакване. А просто като заключение.

- Ти как се измъкваш, като те налегне безсмислие, безлюбов или просто неприязън към битието?

- С музика. И с вино. На някой бар, далеч от всеки и от всичко. Не мога да ходя нито по планини, нито по морета и равнини.