Министърът вървеше по улицата и сияеше! Не можех да не го спра.

- Господин министър! - рекох. - Какво толкова ви прави щастлив? Нищо в държавата не е наред, а вие се хилите като дете на селски панаир!

- Да - рече той, - сега съм много щастлив, че той ме прие, изслуша ме, а накрая стисна ръката ми. Разбрах, че не съм сам и имам неговата подкрепа във всичко!

- Браво! - рекох. - Значи вашите идеи за промяна и реформи най-после ще се сбъднат, нали!

Министърът махна с ръка:

- Не, няма такова нещо! Няма да има промени, никакви реформи, нищо няма да се случи!

- Че как може! - възмутих се от цялото си сърце аз.

Министърът тъжно отрони:

- Може, и още как.

- А вашата партия не ви ли подкрепи?

- Че те първи взеха да си правят вицове с мен!

- Стига, бе!

- Да - потвърди министърът, - те.

- Ама вие - рекох най-уважително аз - бяхте моторът в това правителство, най-важният двигател, перката, така да се каже на реформите и промените в нашия скапан живот.

- Те така и ме нарекоха - перко!

- Не, не - не се съгласих аз, - вашите идеи бяха най-добри!

Министърът вдигна рамене.

- Рекоха ми да навия на руло всичките си идеи и да ги пъхна там, дето слънце не огрява!

- Че вие там горе така ли си говорите! - не повярвах аз.

- Когато си говорим...

- Ама нали по телевизора партии, правителство и парламент рекоха, че това е верният път към светлото бъдеще и всички стоят зад вашите реформи.

- Стоят на един крак. И той не е техен! - кисело се усмихна министърът.

- Господин министър - рекох аз, - ние гласувахме за вашата партия точно защото обещаха пълна промяна, реформа от горе до долу и смяна на всичко. Ние през цялото време сме на ваша страна!

- Благодаря - рече министърът, - ама нямаше нужда.

- Вие бяхте най-свежото нещо в шаренията от партии, не бива да говорите така. Кой не ви подкрепя?

- Всички ме подкрепиха, това е проблемът! - убедено рече министърът.

- Не го разбирам това - признах си.

Министърът вдигна рамене:

- Да не мислиш, че аз го разбирам?

- Но вашите идеи бяха най-прогресивни, всички се клеха, че ще гласуват с две ръце за тях.

- Някак си не става така - вика министърът, - когато се стигне до гласуване, ръцете им все са заети с друго.

Рекох да върна разговора на реални основи:

- Значи все пак вие се срещнахте с премиера, той ви изслуша и ви поздрави, така ли?

- Кой каза, че съм бил при премиерът?

Замислих се.

- Бяхте усмихнат и щастлив, когато ви спрях да си говорим. Толкова щастливи са само хората, които са се докоснали до министър-председателят или поне са го зърнали отдалече.

Министърът поклати глава:

- Не, премиерът отдавна не чува моите приказки. Подозирам, че той страда от някакво ново заболяване. Вече реагира само когато в изречението има думата инфраструктура, иначе нито вижда, нито чува.

- Ама нали каза, че те е изслушал и подкрепил...

- Бях при арменският поп. Той ме прие, той ме изслуша, пожела ми успех, снимахме се заедно.

- И това ви радва?

- Да - ухили се отново министърът, - все пак някой седна и изслуша моите идеи за реформи и промяна. Бях се отчаял, вече никой нищо не чува, ама не е така, все някъде е останал някой разумен човек, който не ми обърна гръб!

Започнах да се хиля най-искрено:

- Да ти имам успокоението! Бива ли така!

Министърът ме изгледа и рече:

- Нямаш идея, колко може да бъде самотен човек в правителство, в което всеки си е в своя филм и никой никого не чува!

Съгласих се с него.

- Няма как да знам това. Но знам колко може да е самотен народ с правителство като вашето, което освен за селфи с арменския поп не става за друго.

Министърът нищо не рече.