Шефът на предизборния щаб доверително ми рече:

- Трябва да спечелим тези избори на всяка цена! Не знам дали ме разбираш!

Нищо не разбирах, но излъгах, без да ми мигне окото:

- Разбирам те, че как иначе! Кажи какво трябва да се направи, че да не я мислиш толкова победата.

- Нямаме - рече шефът - нужните кадри! Там ни е кусурът! Това пари, това държавна и партийна подкрепа - всичко съм осигурил. Но на, с кадрите закъсахме.

Дремеше ми за изборите, ама ей го - трябваше да седя и да слушам. И да питам:

- Че вие имахте най-дългата скамейка от резервни играчи, къде отидоха тези бройки? Какви хора ти трябват сега?

Шефът на предизборния щаб най-доверително ми рече:

- Наши хора ми трябват! Истински наши хора.

- Наши - викам - в смисъл на подготвени и правоверни, да споделят партийната линия и да са чели програмата, така ли?

- Глупости на търкалета! - махна с ръка шефът. - Хич не е важно да са чели каквото и да е. Дреме ми дали вярват в партийната правда. Дори е още по-добре, ако нищо не разбират от партийно строителство и в нищо не вярват. Такива, дето много знаят и разбират, само ми пречат по време на изборите.

- Не схващам - признах си аз. - Какви точно хора ти трябват за изборите?

- Наши бе, толкова ли е сложно да вденеш. Казваш им прави това - и те го правят. А не седят и не разсъждават какво ще стане и какво няма да се получи, ако не направят това, а онова.

- И за какво ще ти трябват точно такива кадри?

- За всичко. Опонентите правят митинг, ние веднага правим контрамитинг. Нашите момчета докарват доброволно на площадите куцо и сакато и всички викат за нас. Работят нашите момчета без въпроси и без отговори, от сърце, така да се каже. Противникът ни слага плакати на своите кандидати, ние с нашите хора облепваме и бебешките колички, че и майките с агитационни материали.

- Това - викам му - са стари хватки. Всеки ги прилага.

- Знам - съгласява се той - ама не може без това, хората ще ни презрат, ако не го правим, избирателите ще ни подминат. И друго - я се опитай днес да изкараш някого на митинг само с лозунги и обещания. За това са ни нужни момчетата. Ние трябва да спечелим.

- А най-важни са нашите момчета, след като спечелим изборната победа - продължава да реди шефът на предизборния щаб. - Тогава направо са безценни.

- Какво става, като спечелите изборите? - питам, колкото да върви разговорът.

- Нашите момчета стават златни. Печелят различни програми и започват да работят по всякакви европроекти, суха пара изкарват от това и делят с нас.

- Те могат да пишат програми, така ли? - питам.

- Не - вика шефът, - има кой да пише и да брише. Нашите момчета само слагат подписа си и печелят.

- Как така точно те печелят програми и пари?

Шефът на предизборния щаб ме гледа и ми се хили:

- Че нали ние сме спечелили изборите, бе! Най-нормално е нашите момчета да управляват европарите, нали!

- А другите хора - питам го, - които са писали и участвали в разните програми?

- Те - вика - първо да спечелят изборите и чак тогава да кандидатстват за разните евросредства.

- Така - казвам - значи работите. И хората за това съвсем са оклюмали от вас и вашите момчета. Като чуят, че пак се задават избори, се кръстят и се обръщат на другата страна. И все за поразии говорят, за кражби. Казват, че където стъпите - кладенчета правите. Опосквате всичко и си отивате. Съвсем са загубили вяра в утрешния ден.

Шефът на предизборния щаб вдига ръце:

- Знам какво говорят хората. Всичко знам, не ме мисли за идиот. Знам, че там, където сме ние, нещата на другите хора хич не вървят. Ама ние не може да сме навсякъде! Все някъде нещо им се получава и върви.

- Слава богу - викам му - че не може да сте навсякъде!

А той се хили и ми смига най-приятелски.

- Знам - вика, - знам. Нали ти казах - кадри нямаме!