Една възрастна сирийка в Сирия така възропта пред някаква телевизия срещу Европа: "Те там в Европа са само старци и бабички останали, затова привличат нашите млади; нямат си свои". Тя, разбира се, не е права чисто статистически. Не е права и политически - Европа се чуди как да спре бежанците и имигрантите, а не как да придърпа повече от тях. Интуитивно обаче сирийката се докосна до демографски тенденции с висока прогностична достоверност. Човечеството изживява резки демографски, социални, а и психологически промени в индивидуалните и колективните си модели на поведение. Тези от "Златния милиард", на чиято опашка сме и ние, предпочитат да се наслаждават, вместо да се размножават. Тези от Третия свят искат трескаво да станат Първи свят, но междувременно, поради липса на бърза опция за това, наблягат и на биологичното възпроизводство. Там в Първия свят, където демографският растеж не е затихващ, то се дължи главно на имигрантски популации от Третия свят... Сега не говоря за социалните и политическите колизии, които съпътстват и неизбежно ще съпътстват този процес - всички за това приказваме последните години; аз твърдя, че дори атентатът онзи ден в Анкара е част от тези неща, погледнат в дълбочина и без доктриналния камуфлаж на идеологиите.

Ще ми се да ви обърна внимание върху други особености на процеса: например такива, наречени



индивид, самота, семейство...



Спомням си как в моето детство имаше един познат на родителите ми, да го наречем чичо Станчо, който живееше самичък. Беше учител, нямаше близки, никога не се беше женил, доколкото знам...Когато у дома се събираха хора за някакво семейно тържество, понякога канеха възрастния чичо Станчо, а после - щом той си тръгнеше, обикновено рано, някой подхвърляше съжалително - завалийката, самичък като пръст ходи... Чичо Станчо беше по-своему уникат. Обсъждаха го известно време в такъв умилително-снизходителен план, а после минаваха на други теми. Всички бяха семейни, всички говореха за деца, фамилии, внуци, родове и прочее...

Днес, като се огледам около себе си, откривам, че половината или почти половината ми приятели и познати живеят самички. Не изглежда да се чувстват особено зле от това. И наум не ми идва да ожалвам някого от тях, както преди роднините ми ожалваха чичо Станчо. Нещо се променя бързо в това отношение. Наскоро се запознах с изследване на американеца Ерик Клиненбърг, наречено "Да живееш сам: необикновените предимства на самостоятелния живот". Оказва се, че през средата на XX век само около 4 милиона зрели американци са живели сами. Това процентно тогава е съставлявало около 9% от тогавашните домакинства. Днес броят на зрелите и самотни хора в САЩ е над 31 милиона. Това е близо 29% от всички домакинства в страната. Тази тенденция я има навсякъде у "Златния милиард", за който стана дума по-горе.

Това може да бъде разбрано и обяснено. Човекът се освобождава от "пчелния модел" на колективния си стереотип и отива към друг. Цели хилядолетия индивидът не е можел да оцелее без подкрепата на семейството, рода, племето. Една пчела живее около 30 дни, без семейството си тя загива за часове. Едно от най-тежките наказания почти през цялото историческо развитие на досегашния човек е да бъде изгонен от колектива, от племето, от пещерата, от поселището. Сред останките на примитивните племена в Южна Америка и Океания това наказание още съществува. Такова наказание е било страшно не само защото обрича изгонения на сигурна смърт, а защото освен това му гарантира огромен стрес и психически дискомфорт преди смъртта, мъчителна паника пред непознатия и страшен свят наоколо, срещу който се изправя за първи път сам, без подкрепата на близки по кръв.

Неизменна част от колективния стереотип през тези много хилядолетия е било спазването на нормите и ритуалите на колектива, съответстването на общия кодекс. Апотеоз на "пчелния модел" в този колективен стереотип е драматичният синтез между целите на личност и колектив, което наричаме понякога "героизъм". Тоест, когато индивидът се жертва в полза на колектива. Пчелата го прави неосъзнато, а човекът - осъзнато - тоест принася себе си като индивидуална жертва в полза на колективното оцеляване и добруване.

Днешната икономика, технологиите, битът са такива, че новото общество се променя



с почти революционни темпове



Старите модели отмират, самата колективност се проявява често като медиен или техногенен феномен, може да бъде светкавично формираща се и също така светкавично разпадаща се (флашмобовете например), а индивидът, вместо да е обкръжен от три поколения близки, отделя голяма част от времето си за общуване с интелигентни електронни устройства. В домакинство от един човек.

Добре или зле е това, не знам, направи ми впечатление мнението на прависта и философа Стоян Ставру, че такава нова ситуация предвещавала освен всичко друго и залез на религиите. Не разбрах защо мисли така, смятам скоро да го питам.

Но е хубаво да си дадем сметка къде сме стигнали, така можем да се опитаме да разберем къде отиваме.