Прибрах се и още от вратата жена ми ме посрещна с ей такава усмивка. Незабавно се притесних, тъй като жена ми се усмихваше само, докато гледа изявления на премиера Борисов по телевизията. А веднъж дори го засякохме как се качва в колата си пред Министерски съвет и жена ми, превъзбудена като фенка на Емил Конрад, припадна с пирует директно на тротоара.

- Добре дошъл вкъщи, скъпи - каза жена ми и сърцето ми заби в петите като подивяло колибри... получавах не само усмивка, но и мило обръщение, нещо много лошо ме очакваше.

- Вафличке - преглътнах аз, - станало ли е нещо?

Жена ми пробва да се изсмее театрално, но не й се получи, само малко ми смрази кръвта.

- Не е нужно да е станало нещо, за да посрещна любимия си с усмивка... и с подарък - след което извади някакъв пакет.

Подарък? Може би вътре бе сложила документи за развод, а майка й се криеше с камера някъде зад пердетата, за да увековечи физиономията ми и да изпрати клипчето в някое предаване за най-големи идиоти или нещо такова.

- Но нали на Коледа ми подари чорапи, а аз на теб щипки, захарно петленце? Мислех, че сме приключили с невероятните изненади? - поех пакета аз.

- Да видиш изненадан любимия човек - безценно! - изрецитира жена ми. - Хайде, отвори го.

Разопаковах пакета, вътре имаше каска. Усмихнах се, защото така правех, когато не знаех какво да направя.

- Сложи си я, де - дръпна я от ръцете ми тя, след което ми я нахлупи на главата и се отдръпна, за да ме огледа все едно бях картина на сюрреалист. - Ммм, браво, седи ти идеално, скрива ти и пърхота! А сега, внимание, ето го и плана!

А, планът! Добре, че най-накрая си дойдохме на думата, че още малко и щях да повярвам в семейната хармония.

- Какъв план? - попитах и почуках с кокалчета по каската.

- Бизнес план "Зима 2016"! - заяви жена ми и беше доста горда, сякаш й бе отнело повече от шест минути да го измисли. - Нали виждаш, че всички мрънкат как пътищата в страната не се почистват от снега, а в същото време никой не си прави труда да изгребе пред собствената си кооперация? Следиш ли ми мисълта?

Следях я, като трапер я следях.

- В този ред на мисли - продължи жена ми, - купих за теб тази прекрасна каска. Тръгваш, значи, с нея и още пред първата кооперация с непочистен отпред сняг хващаш и се спъваш. Сега, важно е не просто да паднеш, а сериозно да навехнеш я ръка, я крак... Няма да ти се бъркам, но ако искаш може направо и да си счупиш нещо, за да подсилим ефекта.

Дотук добре, казах си...

- После звъниш на домоуправителя и му казваш, че ще съдиш кооперацията и живущите в нея, но ако иска може да решите проблема и извънсъдебно с едно хубаво парично обезщетение... След което им взимаш всичките портиерски и отиваш да се спънеш пред друга кооперация - завърши тирадата жена ми и потри лукаво ръце. - А, какво ще кажеш? Здравей, мангизи!

Някак си знаех точно какво да кажа... чудно, но съществуваха и такива моменти.

- Добър план - кимнах, - браво, харесва ми. Но дай да го надградим! Ще взема и майка ти с мен, за да се пребиваме заедно. В крайна сметка едно е да падна аз, съвсем друго е да падне възрастна матрона, благородна тъща, бедна пенсионерка и просто приятна жена.

И се усмихнах при мисълта как отново и отново тъща ми тупва на земята в причудливи пози.

- Няма да закачаш мама! - изсъска жена ми.

- Твоя воля - вдигнах рамене аз, - но без партньор не тръгвам!

В живота е като в политиката, помислих си, докато жена ми ме гледаше стръвно, винаги е хубаво да имаш и коалиционен партньор, който да повлечеш със себе си, когато пропадаш.