Куентин Тарантино говори за пенсионирането си още отпреди "Омразната осморка" и може би ще е добре да го направи, за да го запомним такъв, какъвто беше - един от най-оригиналните и смели режисьори от края на миналия и началото на новия век. Това е осмият му пълнометражен филм (ако броим "Убий Бил" за един) и в известен смисъл той е огледално отражение на първия - "Глутница кучета" от 1992 г. Жалко, че макар техническата сръчност, амбицията и бюджетите на Тарантино да са нараснали многократно оттогава, "Омразната осморка" не притежава гениалната простота на дебюта му.

В "Глутница кучета" шестима непознати един на друг бандити, наети от криминален бос, оплескаха банален обир на диаманти. Затворени в един склад, те се избиха, докато търсеха полицейската "къртица" помежду си. Звучеше музика от 70-те, насилието бе натурално, а диалогът - чисто злато. Две десетилетия и седем филма по-късно, конски дилижанс пътува през снежната пустош на Уайоминг. В него няколко трупа се лангъркат заедно с "Палача" (Кърт Ръсел, от "Бибрутално"), неговата заложница - осъдената на смърт Дейзи Домъргю (Дженифър Джейсън Лий, актьорското откровение в "Омразната осморка") и майор Маркиз Уорън, чернокож ветеран от войната между Севера и Юга (Самюъл Джаксън, от "Криминале", "Джаки Браун" и "Джанго"). Към пътниците се присъединява ренегат расист, който се кълне, че отива в Ред Рок да застъпи като новия шериф (Уолтър Гогинс, от "Джанго").

Бурята ги застига в Галантерията на Мини - дървена барака насред пустошта, където ги посрещат кривогледият мексиканец Боб (Демиън Бичир), англичанин, представящ се за новия палач на Ред Рок (Тим Рот, от "Глутница кучета" и "Криминале"), каубой, отиващ да прекара Коледа с майка си (Майкъл Медсън, от "Глутница кучета" и "Убий Бил") и стар южняшки генерал (Брус Дърн). Осмината си приличат по кървавите ръце и грубите нрави, но им липсват общи интереси: щом бурята ги притиска, противоречията избухват и започват театрално да падат трупове. След първата част на открито, заснета с уестърн размах от оператора виртуоз Робърт Ричардсън, заключената стая влиза в ролята на театрална сцена, върху която се разиграва криминална загадка.

"Омразната осморка" е среща между Серджо Леоне, Агата Кристи и Хичкок, в която всички се разминават. Над трибюта доминира егото на Тарантино, който е започнал да се взема насериозно. Той ни спечели като фенове с неподражаемото си чувство за хумор, а вече дори не е забавен. Творчеството му бе непрестанен поклон към филмите, които е гледал и харесва (някои и наши любими), но фенският пастиш вече е толкова обилен и прекален, че накъртва. Диалогът все още е умен, както само Тарантино го може, а политическите и социални коментари - умело вмъкнати, но насилието преминава границите на естетизацията и навлиза в зоната на самоцелното, а липсата на положителни герои вече не е симпатична (както беше в "Глутница кучета").

Музиката на Мориконе, камерата на Ричардсън и ролята на Лий заслужават "Оскар". Но макар да е внушителен, визуално и технически изпипан, "Омразната осморка" е и най-разочароващият филм на Тарантино.