|
| Човечеството върви назад |
- Г-н Борисов, вие сте главен драматург и сте в кабинета на Яворов, на Николай Лилиев. Те са знакови фигури, изпитвате ли респект?
- Изпитвам само болка, като си помисля колко рано са си отишли. Става дума за Яворов, единствения ни поетичен гений наред с Ботев. Най ми е мъчно за Дебелянов... сякаш някой е откъснал парче живо месо от мен... А съседният кабинет е бил на Пенчо Славейков - първия директор на Народния театър. За него главният режисьор по онова време Шмаха, разказва, че се радвал като дете, когато зрителите били малко. Това значело, че се "играело добре". "Националните театри не са заведения, в които се печелят пари или дето се заглавиква публиката с безцелни и безсмислени удоволствия" - пише самият Славейков. И за година полага основите на театъра ни за десетилетия. Само Яворов да беше назначил за артистически секретар и открил за българския театър, пак щеше да е много.
- Вие способен ли сте да се борите за някоя пиеса, за която знаете, че няма да има комерсиален успех, но е стойностна?
- Дали съм способен, другите ще кажат, и най-вече ония, на които съм връщал "текстовете" или "проектите", както напоследък обичат да се изразяват. Макар че днес решаващата дума за всяка постановка принадлежи на директора и режисьорите, които я предлагат.
- А когато издавахте списание "Факел", допускахте ли компромис?
- От първия ден на работата ми във "Факел" съм слушал преди всичко себе си и съм се водел от едно-единствено съображение - добрата литература. Така, както аз я разбирам. Макар постоянно да ме предупреждаваха, че списанието няма да се продава, че е твърде "елитарно", че не е по вкусовете на масовата публика. Но то не само устоя, а се превърна в институция и днес, 4 години след като го закрих, продължава да се търси. Тъй че да не подценяваме нито читателите, нито зрителите, на тях именно от масовата култура (която не е никаква култура!) им е дошло до гуша.
- Не се ли обезценява Словото? До преди словото изнасяше една драма, а сега като че ли има повече шоу.
- Като негов служител, не мога да мисля по друг начин, освен че в началото на всичко, включително и на драматичното изкуство, е именно То. Авторски спектакли като "На ръба" на Морфов, в които няма почти никакъв текст, са изключения. Свидетели сме на непрекъснати опити да се адаптират за сцената класически произведения, да се плодят сценични версии и "проекти", които изобщо не се придържат към оригинала. Обратно, целта им като че ли е да ни набият в очите и душите именно чуждото авторско присъствие и тълкуване. Вярно, че театърът е "съборно" изкуство, както заявяваше Гео Милев, но нещо все пак трябва да остава и от първоизточника, нали?
- Има ли нужда да се възпитава младото поколение в любов към театъра?
- Задължително. Бях първи или втори клас, когато стъпих за първи път в Народния театър и още помня Константин Кисимов и неговото "Опълченците на Шипка". Помня характерния му глас, който сякаш всеки миг щеше да се скъса, но стих след стих, хълм след хълм се възземаше все по-нависоко. Детето не може да бъде оставено единствено на себе си и компютъра. Вкусът също се възпитава и развива, а за това е нужна среда - от прохождането ни още. Мен ако питате, в Народния театър бих възстановил детските сутрешни представления, а също и съботните и неделни дневни спектакли за възрастни.
- От месец септември 2015 г. започна да излиза списание "Народен театър". Каква е концепцията му?
- От литературно-информационен двумесечник на Народния театър да се превърне в национално периодично издание за театър. Засега една от основните му задачи е да запознава зрителите с репертоара ни, както и и да предлага програмите на премиерните спектакли в по-разширен вид, който да обхваща повече етапи от репетиционния процес, да включва гледната точка не само на автора и режисьора, но и на целия екип. Списанието е в обем от 70 страници, богато илюстрирани с уникални фотографии, с около 15 постоянни и подвижни рубрики. И тъй като проблемите на нашата първа сцена са проблеми на целия български театър, смятам, че и нашето ново списание има всички възможности да се превърне в национално. Не става въпрос единствено за отзиви за текущите представления, а за аналитични театроведски статии, разговори и кръгли маси, публикации на спомени и документи от неизчерпаемите залежи на миналото, портрети на ония, които са зад кулисите и зрителят никога не вижда...
- Наскоро издадохте стихосбирката "Нищо" (изд. "Жанет 45"). Какво провокира това заглавие?
- Самата книга. Стори ми се твърде плътна. Та си рекох да я поразредя поне със заглавието... Че то, като иска човек много неща наведнъж да каже и да свърши, накрая може и нищо да не стане. От друга страна, само онзи, който знае как изглеждат и стоят нещата, може да ги назове с истинските им имена. Въздухът например... Да поразсъждаваме: ако природата празно пространство не търпи, ако не е възможно съществуването на Нищото, както твърдят учените и философите до Паскал, възможна ли ще е тогава появата и развитието на Нещо? Възможно ли ще е изобщо движението? Паскал е гений, не само затова, че успява да докаже по емпиричен път съществуването на вакуума, но и че има дързостта да заяви: природата въобще не се бои от празното пространство, тя не прави никакво усилие, да го избегне и го допуска без съжаление и без съпротива.
- В книгата ви голяма част от стихотворенията се опират на древногръцката митология и на митовете и на историята.
- С майчиното мляко човек поема и въздуха, който са вдишвали и издишвали хилядолетията преди него. Живея от дете с древногръцките митове и герои. Затова и за мен - и в стиховете ми - главата на Орфей не спира да пее по вълните на Марица, Сафо е по-жива, примамлива и свежа от момичетата навън, Одисей не се завръща, а бяга от пясъците на Итака в сечищата на Родопа, превозва на черно бежанци...
- Какви очаквания имате за 2016-а?
- Апокалиптични. Напук на всякаква диалектика една част от човечеството върви неудържимо назад и дърпа самоубийствено със себе си и другата. Вместо да ни занимава това как ще населим космоса или ще спасим планетата, ние се колим като старозаветни диваци. Средновековието е било къде по-просветено от нашия двайсет и първи век... Това, което се е задало, не е просто бежанска вълна, а война - хибридна, виртуална, биологическа, физическа, с огън и меч. И докато из величествените катедрали на Европа търсят подслон само бездомници, а джамиите никнат като противоракетни установки, цивилизацията ни ще виси на косъм.
