- Паузата между "Разследване" и следващия ви филм бе много дълга, почти 10 години.

- Новият филм е плод на голяма битка. Дълго проучване, дълга работа върху сценария, дълъг период, в който търсихме и намерихме копродуценти. Спечелихме награди за проекта първо на "София филм фест" през 2008 г., после на солунския кинофестивал, а накрая през 2011 г. и Scripteast в Кан. Този процес беше неизбежен, защото нямаше как филмът да бъде заснет само с български средства. Беше голяма лъжица, която си позволихме с продуцентката Росица Вълканова. Без нея този филм нямаше да съществува.

- За вас "Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син" е тематично продължение на "Разкази за убийства" и "Разследване", но те са все пак чисто български сюжети. Как се насочихте към чужда тема?

- Някаква драматургична линия действително свързва трите филма. Може би разсъждението върху престъплението и наказанието. Също и технологичната прилика - всички са базирани върху истински казус. Мислейки върху това кое ме кара да направя един филм, аз си давам сметка, че е въпрос на влюбване. Ти разпознаваш темата и усещаш такова привличане към нея, което ще може да издържи - в моя случай и 10 години. Но и темата те намира, започва да те гложди, да дишаш с нея.

Казусът е от трибунала за бивша Югославия в Хага, но в него намирам една много мощна метафора, която се отнася за всички нас на Балканите. Хем имах страх, че дръзвам да правя филм по една не наша история, хем видях в тази чужда история възможност да разсъждаваме овреме за нашите проблеми.

- За войната в Югославия са направени много хубави филми, познати и обичани тук. Нито един от тях досега не е български. Не поемате ли голям риск?

- Отговорността наистина е голяма. Във филма имам босненски актьор, освен него и французи, холандци, българи, македонка; но най-голямата трудност и отговорност беше как ще работя с босненеца - за него раната е жива още. И съм много щастлива, че той хареса филма и го прие. Когато се видяхме на фестивала в Талин, където беше световната премиера, той ми каза, че е показал филма на своята дъщеря - тя е 25-26-годишна, завършва филология - и нейните думи са били: "Тати, този филм е като наш". Това е една от най-големите ми награди.

- Филмът ще върви със субтитри у нас, не е ли странно в български филм да се говори на чужд език?

- Драматургията задължава героите да говорят на други езици, защото вътре има една много важна линия - за проблема на контакта между хора, които не знаят езиците си. Има една сцена изобщо без текст; една с мъчителни няколко думи. Ефектът "загубени в превода" е важен за смисъла на филма.

Ще видим как ще реагира българската публика на това, че ще гледа български филм, в който се говори на други езици. Аз самата имам съпротива срещу филми, които се стараят на всяка цена да говорят на английски, това страшно сваля автентичността, но този път беше предизвикателство. Освен на английски има епизоди и на холандски, шведски, босненски.

- След три филма и дълбочинни проучвания в тази област сте вече доста навътре в юридическата тематика и терминология. Как оценявате случващото се в съдебната ни власт?

- Следя какво става в българската съдебна система неизбежно - професионално се вкарах в това нещо, имам доста приятели юристи. И какво да кажа - разочарована съм като всички от това, което тече във Висшия съдебен съвет. Надявам се да е последно падане в тинята.

Въпреки че правя филмите си винаги в копродукция, монтирам ги извън България, поживях в други страни и имам известен поглед върху киното и политиката им, не обичам да правя паралели; навсякъде има проблеми. Но за това, което се случи със sms-ите, съм категорична - никъде не би било възможно то да се отмине, да се търпи. Върху съдебната система очевидно се влияе и не става дума за единичен случай, а за маниер, манталитет. При все това категорично във ВСС има читави хора. И ако трябва целият съвет да подаде оставка, тези читави хора също ще си отидат - но въпреки всичко мисля, че те трябва да го направят.

Ние го повтаряме като мантра вече, но съдебната система наистина е важна. Тя е ключ към връщане на вярата във всичко. Двете най-страшни неща, които ни се случват, според мен са липсата на вяра и чувството на безнаказаност - по термина на Достоевски "всепозволеност". Което е ужасяващо просто. Не живеем по човешки закони, а по някакви животински, в които по-силният, по-агресивният има повече права.

- Оптимист ли сте за българското кино? След пика преди 7-8 години, когато хората масово тръгнаха да гледат български филми, интересът отново се сви.

- Не само съм оптимист, ами съм убедена, че в момента най-доброто, което се случва на България, се случва в киното. Пръкват се много различни филми, които биха правили чест на всяка кинематография. Да стигнеш до публиката е много важно нещо, разбира се. Но в световен мащаб хората вече не ходят толкова много на кино. Интернет стана мястото, където се гледа кино, това е бъдещето. Европейските платформи вече гледат там да защитават правата на авторите. А за киносалоните у нас направо не ми се говори - то стои като оправдание, но обективно е много трудно. Просто за някои типове филми няма салони - те са няколко в София, а пък в страната не може въобще да се състои разпространение.

За един автор, който е дал 10 години от живота си за един филм, драмата е много голяма, ако той се размине с публиката. Но често въобще не става въпрос за качеството на филма. Пазарът е страшно малък, а и разнебитен по обективни причини.

- В бранша отколе клокочат и едни драми на тема субсидии, един конфликт, поколенчески ли да го нарека, за място под слънцето...

- Както казваше баба ми, "Къща без пари - пълна с крамоли". Аз съм участник в това, защото бях в комисията на НФЦ, когато избухна скандалът преди няколко години, обвиненията на някои млади колеги бяха и към мен. Оттогава ми остана много силно екзистенциално разочарование. Киното е и индустрия, това беше донякъде индустриален спор - за пари, но винаги съм вярвала и ще продължавам да вярвам, че то е и културна среда. Тогава разбрах до каква степен тази културна среда у нас е изтърбушена. Не може, за каквото и да става дума, да се нахвърляш срещу колеги, срещу по-възрастни колеги. Отиде се много по-далеч от нарушаване на бонтона: за един Дюлгеров например житейската драма от това, което се случи, е много сериозна, той ще живее завинаги с нея.

До онзи момент аз участвах в занимания на общността - понякога изискващи много време и усилия, смятах, че има смисъл; но тогава се върнах към себе си и едва ли пак бих участвала. Може би звуча противоречиво, защото вярвам в българското кино. Но в крайна сметка киното се състои от отделни художествени актове и авторите отговарят за тях.

Наблюденията ми от Европа са, че те не се обичат повече от нас. Всеки може да се бори за място под слънцето, много талантливи млади хора има, но нямаш оправдание в търсенето на свое място да прегазиш душата на друг човек. Не съм почувствала, че мен искат да прегазят, че аз съм заплашена, не. Но изобщо не бива да съществува такова нещо - то означава, че в нашите критерии, в нашите претенции има нещо дълбоко сгрешено. Изкуството е морално занимание, дори това да звучи тъпо и романтично. Съзнавам колко изтърбушена е и тази дума, и колко днес се спекулира с използването на морал. Но няма как да си агресивен на едно такова недопустимо ниво и това да не се отрази върху работата ти.