Още като видях тълпите от бежанци, които вървяха към богатите европейски държави, аз взех решение. Събрах багажа си в една найлонова торба и заедно с всички непознати отидох и застанах пред портите на щастливия и уреден европейски свят.

- Вие - попитаха ме служителите на пропуска - от къде идвате?

Поех дълбоко въздух и обясних:

- Аз идвам от тъмна и скапана държава. У нас животът е невъзможен. Бият и грабят, но всички се кълнат, че престъпност няма. Арестуват те и те съдят без грам вина. Банките ни изстискват като лимони, за да вземат и последните ни пари от джоба. Болниците ни подритват. Законите се променят сутрин, обед и вечер. Администрацията все ни показва кукиш.

Онези зад гишето ме гледат и викат:

- У вас води ли се война?

- Денонощно - казвам. - Държавата воюва с гражданите си по всички фронтове. Ако човек оцелее от стълкновенията с администрацията, то после го емват съда и прокуратурата. Ако случайно някой спечели подобно сражение, властта го подхвърля в краката на медиите и те го ритат, докато не стане на дреб. Освен това държавата насърчава гражданите да воюват помежду си. От сутрин до вечер ние се тресем от скандали и подозрения, нощем не можем да спим, всички са разтерзани.

Онези мълчаливо отбелязват нещо.

- Какви умения имате?

- Аз - рекох - умения имах някога. Учих за едно, друго ми предлагаха, трето работих, а сега като хилядите мои братя и сестри съм на улицата. Когато и където да си намерим работа, държавата веднага променя условията, купува, продава, залага, всичко се сменя и ние или оставаме на улицата, или започваме отначало пак. Битката за парче хляб се води денонощно.

- Кой ви е спасявал досега? - питат ме.

- Само роднините, и то не всички. Всеки е зает със собственото си оцеляване.

Те отбелязват още нещо в папките отпред и после хлопват гишето под носа ми. Когато го отварят пак, най-безапелационно отсичат:

- Вие не може да останете при нас! Следващият.

- Стига, бе! - запънах се аз. - Стотици хора могат и ги приемате, а аз -не! Как така!

- Господине - рекоха ми, - направихме най-официално запитване за вас. Обади ни се лично вашият премиер. Той ни увери, че във вашата страна всичко е наред, у вас цари невиждана стабилност и спокойствие. Нямате никакво основание да получите защита от нас. Ние даваме убежище на хора, които идват от държави с бойни действия, спасяваме ранени и прокудени люде. Следващият!

- Ама, моля ви се! - рекох аз. - Премиерът звъни на всички по телефона и си говори каквото му скимне! Не му вярвайте. Ние живеем в обсада, войната у нас не спира и всички сме тежко ранени. Ударени сме и в главата, и в сърцето, а пораженията са страшни.

- Убеден съм - продължих, - че премиерът ни така ви е казал. За него войната е стабилност, а мирът - терзание! Ние сме фронтова държава, разберете го! Стабилност има само в ежедневната битка за хляб и спокойствие, в борбата за нормален живот.

- Господине - рекоха ми, - ние тука вярваме на думите на властта, те за нас са закон!

- Разбира се, че вярвате! - предавам се аз. - Нали за това всички се натискат да дойдат да живеят у вас. Прави ли ви впечатление, че въпреки цялата сигурност и стабилност никой не търчи към нашата държава, а всеки гледа да се махне от там и да отърве кожата, а!

Отсреща вдигнаха рамене.

- Разберете - казвам им, - у нас всеки втори човек е беден и нещастен, но правителството ни е упорито и няма да се задоволи с половинчато решение! Тук ще дойдат още много от нашата страна!

Онези хлопнаха гишето и ме оставиха да се стърча отпред. Взех си багажа и отстъпих място на следващия. А бях на ей толкова от свободата, на ей тол-ко-ва!