|
През 1973 година бяхме първа година в прогимназията със сестра ми - близначка и съратничка в щуротиите. Училищните ваканции прекарвахме в Чурен. То е малко и неизвестно селце нагоре в планината над Перущица... Дядо беше единственият и последен учител там. Той бе здрав и як родопчанин, канара човек. Сам редеше огромните каменни плочи по двора, носеше на рамо чували с цимент и пясък и крачеше с огромни крачки. А ядосаше ли се, приличаше на разярен бик...
Сутрин ни събуждаха селските крави, извеждани по зори на паша из поляните отвъд баира. Добичетата подаваха любопитно муцуни през оградата, която дядо беше сковал грижливо, и скубеха лакомо от тревата. Около тях - рояци мухи и мирис на тор. Сетне навличахме анцузи и тръгвахме с бидони и дамаджани към селската чешма. Пътят беше без асфалт. Сегиз-тогиз по него профучаваше москвич или жигула с любопитни планинари, тръгнали от Върховръх да берат ягоди и боровинки в отсрещната гора или да пекат чеверме на открито. Селяните не обичаха "тез граждане", но изпитваха скрита гордост, че туристите предпочитат Чурен пред тенискортовете на хижата.
В селото имаше едно окаяно семейство. Жива и Костьо бяха нароили една дузина деца, а нямаше как да ги изхранват. Най-големият - Благой - беше дядов ученик, но чепат и не особено грамотен. Най-малката - Злата - беше, кажи-речи, наша връстничка. Жива не работеше нищо, беше едра жена с подчертано голям корем. Хората казваха, че има "вода в сърцето" - явно беше се поболяла от толкова много раждания и нелек живот. Костьо, завалията, не беше със света, та затуй стопанството му бе поверило грижата за селския бик - единствената работа, за която Костьо беше годен - да извежда сутрин добичето и да го прибира вечер.
Костьо и бикът си бяха лика-прилика - и двамата живееха в прахоляк, и двамата се радваха на хубавото слънце, и двамата даваха мило и драго да ги оставят на рахат, че да си правят каквото щат. Със сестра ми намирахме за много забавно да надзъртаме зад оградата и да дразним бика. Костьо никак не се радваше от туй и ръсеше ругатни... Без да знаем значението на тази и онази дума, вечер повтаряхме като папагали Костьовите ругатни на софрата. От това дядо ставаше особено угрижен. Следваха беседи за доброто и злото, за смисъла на живота и ние заспивахме наказани да прочетем специална литература по въпроса...
Децата на Костьо и Жива ходеха все одърпани и мръсни. Сигурно и не си дояждаха - то какво ли друго освен мляко, качамак и сланина имаха за ядене в тяхната запусната къща накрая на селото. Една сутрин пред "резиденцията на бика" - така наричахме на шега голямото дворно място с поляна и дълъг зидан обор, спря чуждоземен тир. "Резиденцията" бе оградена с бодлива тел. По средата на пасището Костьо беше довлякъл от гората голямо изкорубено дърво, в което сегиз-тогиз слагаше сол за бика. До него имаше зеленясало чугунено корито, пълно с вода. Тая вода бикът не харесваше, защото бе пълна с попови лъжички и тиня. Дали от тази неправда, дали от нашите магарии със сестра ми, но от време на време бикът страшно се разяряваше - надаваше рев и тропот, та цялото село се чудеше какво става "нах горнана махала". Така и онази сутрин - щом лъскавият тир зави и спря досами обора, добичето измуча и се впусна в галоп из поляната. Костьо го нямаше наблизо, та се наложи да проводят Гочо краварчето да го вика. Край "резиденцията" се бяха събрали неколцина граждани с лъснати обувки и тъмни сака, председателят на стопанството и една жена, преводачка. Всички пушеха нервно и чакаха Костьо. От дума на дума, разбра се, че френска фирма е откупила мястото и започва строежа на гъбарник. Ами сега, какво щеше да стане със селото? Къде щеше да отиде бикът? Какво щяхме да правим ние без Костьо и "резиденцията"? От кабината на шофьора се разнасяше чуждоземска музика и мирис на вносни цигари, а стените бяха облепени със снимки на момичета без горнище на банските. Беше краят на лятото. След броени дни ваканцията ни свършваше.
Не помня какво решиха онази сутрин селяните, къде се шляеше Костьо и дали укротиха бика - дядо дойде запъхтян и ни увика да се прибираме: "Това не са детински работи" - рече и ние си тръгнахме омърлушени. На другия ден се разбра, че бика го няма в обора. Бре! Тук бик, там бик - не е кокошка да се скрие в курника - нямаше го нашия бик и от това всички станаха тревожни. Ами ако изневиделица се изпречи на пътя? По онова време, спомням се, бе много нашумял филмът "Уморените коне ги убиват, нали" с Джейн Фонда, който ние със сестра ми бяхме гледали потресени неколкократно. В детските ни глави се редяха картини, подобни на видяното на екрана - уморения бик са го убили (с един куршум в челото), но възрастните не щат да си признаят... Дядо ни забрани да излизаме вечер. Скоро заминахме за София.
Върнахме се чак за другото лято. Дядо беше боядисал къщата, а отпред бе сложил табела "Вила Проглед". Училището го бяха закрили, а учебната стая бе превърната в туристическа спалня. Костьо и Жива все така си живееха в олюпената си къща на края на селото. Само дето имаха едно гърло по-малко - Злата я бяха задомили в съседна Брестовица.
Бикът така и не се беше намерил. Разправяше се, че някой бил разпознал добичето в ТКЗС-то на съседното село, други твърдяха, че видели оглозган от вълци скелет в гората. Нямаше я и "резиденцията". На нейно място се белееше префърцунено хале. Това беше гъбарникът, спретнат от чуждестранната фирма, с паркинг отпред - за камионите, които идваха да прибират печурките. Французите бяха спазарили селяните за евтина работна ръка. Подрязваше и редеше гъби за износ и Костьо. Сега той нямаше бик да се грижи за него, нито - "резиденция". Така съм го запомнила Костьо - седнал върху една щайга в ъгъла, реди гъбите, подсвирква си и се подсмихва на нещо свое си.
Чак много години по-късно, в чужбина, разгадах тази негова усмивка.
Ани Койчева - визитка
Ани Койчева е родена през 1961 г. Работила е като участъков лекар в Добрич, журналист на свободна практика, чиновник в Министерството на здравеопазването и продавачка в аптека. От четири години живее в Англия. Електронният сайт "Литернет" продължава да публикува книгата й "Писма от Обединеното кралство".
