|
| *** |
- Леле, че си го олабил! - възкликна. - Вземи се в ръце, човече!
- И да се взема в ръце - смотолевих, - пак ще са празни.
- Но ти - потупа ме по рамото - не падай духом! Всичко ще се оправи. Вече е на път.
- Така ли? - изненадах се. - Затуй ли вече сме пътници?
- Айде без черен хумор! - размаха пръст. - Трябва да се гледа позитивно. Според статистиката, а аз съм наясно, защото това ми е професията, българинът живее добре.
- Ама повечето българи - погледнах го тъжно - умират, преди да са го разбрали. Къде е позитивното в случая?
- Позитивното е - понамести очилата си той, - че го сториха, проявявайки пълно съзние. Според статистиката правителството разчита на съзнателните граждани. За това и гласуването на изборите стана задължително, за да се проявява съзнание.
- Голяма работа е статистиката, бог да ни прости - тежко въздъхнах аз. - В такова време живеем, току някой те утрепе...
- Беше това - отново размаха пръст. - Сега не е така. Вече престъпността е овладяна. Статистиката го сочи.
- Знаем кой я овладя - опитах се да се усмихна. - Тоя цуна и източи завод, оня гушна комисионите от държавните поръчки, тая стана банкерка, а да не говорим каква ще стане оная... Моята чиния обаче все е празна.
- Ааа, не така! - свъси вежди приятелят ми. - Според последната представителна извадка всеки средно статистически българин се препитава добре.
- И като как става тая работа? - опулих се.
Той ме хвана под ръка и ме поведе към близката "Бира - скара". Седнахме на една маса и моят приятел гръмко поръча две кюфтета без гарнитура. Келнерът пъргаво ги донесе. Бяха хубави, големи, сочни и ухаещи кюфтета.
- Да не са депутатски? - попитах.
- Ти към техните не гледай! Депутатите - смигна ми - не са като обикновените граждани.
- Да имаше и пържени картофки - размечтах се. - Да знаеш само как завиждам на Юнака, дето 30 години е бозал картофи..
- Мани ги тия детски приказки! Ще ти покажа всичко най-визуално - широко се усмихна представителят на известната социологическа агенция. - Ето, донесоха ни две кюфтета.Стой - перна ме през ръката, - не посягай! Гледай ме в очите и по-точно в устата!... Амнах ли го туй кюфте? Извинявай, че ти говоря с пълна уста. Амнах ли го?
- Амна го - съгласих се и отново насочих вилицата към другото.
- Казах ти да не посягаш - пак ме перна през ръката той. - Гледай ме в устата!
С театрален жест моят приятел боцна и другото кюфте. Вече беше преглътнал първото, така че и това с лекота изчезна в огромната му уста.
- Амнах ли и второто кюфте? - попита ме, мляскайки звучно.
- Амна го.
- Сега ясно ли ти е всичко?
- Какво да ми е ясно?
- Според статистиката - уригна се той - ние с тебе сме изяли две кюфтета. И понеже сме двама, това прави средно по кюфте на човек!
- Ама как така? -съвсем се обърках.
- Ей така, ста-ти-сти-чес-ки - забърса със салфетка мазните си устни. - На човек средно се падна по едно кюфте. Нали и ти си човек?
- Човек съм, ама... - смотолевих.
- Няма ама! - за пореден път размаха пръст. - Аз ще си платя моето кюфте, а ти ще си платиш твоето.
И повика келнера да ми види сметката.
Освен пъргав келнерът беше толкова зализан, че ми заприлича на финансов министър. Притесних се и платих, без да му мисля, но с достойнство. Че и 10% бакшиш дадох, нещо като плосък данък.
И си тръгнах към къщи, че на стената ме чакаше репродукцията на Ван Гог "Хората, които ядат картофи"...
