На чужденец му откраднали автомобила от паркинга пред някогашния хотел "Балкан". Човекът избухнал и почнал да крещи на портиера. Къде се намират те? Къде гледат? Да му задигнат колата насред стария континент! И всякакви още възмущения с намеци за последствия. Портиерът хладнокръвно го слушал и когато онзи изпуснал въздуха, му посочил към тогавашния магазин "Явор" или, по днешному, към метростанция "Сердика". В София трябва да се внимава, обяснил той. В София трябва да си пазиш вещите. Вижда ли гостът онзи гражданин от паметника? Ленин, вожд на световния пролетариат, а и той не си държи каскета на главата, в ръка го стиска - за всеки случай. Чужденецът присвил очи: нямало никакъв каскет в ръката на вожда. Поправил портиера - няма каскет. Значи са му го откраднали, било крайното заключение. Гостът се примирил.

Горд от ловкостта, с която приключил инцидента, портиерът споделил с друг портиер, а другият бил информатор. Съобщил където трябва, но такъв сюжет в торба не стои - тръгна из столичния град. И когато прокурорът Райчев ми го разказа под секрет като вътрешна информация, той вече се въртеше из София като виц. От вариантите на различните паметници по света (с каскет - без каскет; в ръка - гологлав) гражданството си бе набавило реквизит (каскет) за актуален и поучителен анекдот.

Райчев бе запален читател на частни случаи и обичаше да си коментираме всякакви "завързани" криминални истории. Разказваше ми ги до зори. В тази обаче нямаше кой знае какво за коментиране, та от въпросния паркинг пред "Балкан" (по-късно станал "Шератон") наблюдавахме опашката, която се виеше пред Съдебната палата, временно Национален исторически музей. Столичани се редяха да се сбогуват с История славянобългарска, която незнайно как се бе озовала инкогнито в София и сега я чакаше конфузно завръщане в Зограф. Нея пък някакъв много съзнателен гражданин я бе оставил пред прага или направо в касата (не разбрах точно) на българския държавен шпионаж и страната се друсаше от кавги: да се уважи ли волята на анонимния "дарител", или да се уважи законът и Историята да се върне там, откъдето бе задигната. Гражданството се успокои и сега търпеливо чакаше за сбогуване с Книгата, както вярващите от миналото са изпращали до градските порти скъпоценните икони, преди да ги отнесат в чужда земя. Райчев също не бе я видял и ми предложи да ме "вкара" - по добре известните му входове, стълбища и коридори на палатата да се промъкнем в челото на опашката и, без да изгубим много време, да се поклоним на свещените страници. Но изглежда страниците въздействаха и през дебелите стени, защото, верен на нещо, което не мога да назова, помислих, помислих и отказах. Днес, признавам, не бих се замислил.

Кой знае защо тези две кражби - едната въобразена, другата немислима, се свързват в съзнанието ми с онзи разговор. Какво точно става с Историята не мога да проверя. Но каскетът често напомня за себе си. Като се запалиха и изгоряха старите тютюневи складове насред Пловдив, известна писателка обясни, че това е започнало още тогава, когато хора с каскети са завладели апартаментите на заможните хора и са си присвоили не само чужди притежания (сервизи, мебели, килими и пр.), но и разпореждането със страната и с всичко в нея. (Включително с културата и др.) Сигурно в нейните думи се откриват и още внушения, които тук не съм обхванал. Уважавам тази писателка. (Преди време осъзнах, че не я познавам достатъчно, а трябва. Прочетох, каквото можах, за да наваксам.) А и не харесвам отговорите, които лежат на повърхността, трябва да се копне.

За това, което един каскет направи в Русия, в България бяха нужни повече каскети. Те не се справиха чак така, както той се справи. С времето зачезнаха, позагубиха се. Туриха бомбета и най-обикновени такета. Но онези хора си останаха. Когато пак удари час да се руши и разгражда, дойдоха без каскети. (Познаваха се по белите чорапи.) Е, те скриха каскета на държавата. Отмъкнаха го. Къде с работническо-мениджърска приватизация, къде просто срещу един лев или $, къде с най-любезно "вервайте". В определени среди каскетът подпомага мисленето, дори ако не е на главата. Затова и винаги ще се намери кой да ти го задигне.

Обадих се на Чавдар. Той работи на новия адрес на паметника. Гледа го от прозореца. Стои си паметникът в Музея на изкуството при социализма и (познал съм!) по старому е гологлав. Каскетът не е история, че да му я върнат. Така че, дори да се изпълнят някога неговите завети, той няма да има какво да хвърля до небето...