Около деня на майка ми свикнах да правя нещо дребно, наречено на нея. Обикновено ще почерпя, ще изненадам някого с дребен подарък, услуга или друг някакъв жест, ще напиша нещо, по някакъв начин свързано с живота й или просто да напомни за нея. Наричам го ден на майка ми (18.Х), защото на него тя е родена, на този ден почина и на него е родила брат ми Любомир. Това - да дойде и да си отиде на една и съща дата, винаги ме е карало да мисля, че е била изпратена тук за някакъв определен срок - сякаш да изпълни нещо и да си замине. Изглежда е вярно, че всеки от нас пребивава на земята с някаква мисия, ако е така, мисията на майка ми бе да състрадава. Състраданието й огряваше близки и далечни, ударени и попарени от съдбата, ръката й подкрепи и изправи ред сломени души. Нещо за майка ми вече съм споменавал тук, а днес в нейна памет ще ви разкажа за едни други хора, свързани с нейния живот, може би с най-хубавите му години.

Идеята за това се мярна, когато си мислех за мисията на човека, някак формално се появи в мен, чисто механично, непредизвикано прозвуча. Мисията, мисията...

Преди време, в метрото професор Венко Александров ми подари очарователната си книга с размисли и спомени. Седяхме един срещу друг във вагона, между нас минаваха и заставаха хора, на слизане той просто ми подаде книжката, бе успял и да ми я надпише. Прочитвам по нещо от нея и днес, такива страници не се гълтат наведнъж. Чак след време попаднах на спомена за американската мисия в Пордим. Беше като блясък отвътре. Мисията! Пордим! Та това бе Пансионът! Училището на майка ми! Сбито, но сладкодумно професорът разказваше за делото на американския пастор д-р Хаскел, а аз виждах островърхите "швейцарски" вили, пълни с будни селски момичета и сред тях майка ми - красива, щастлива с младостта си.



Бях слушал безброй разкази за този Пансион, между тях и един ужасен



В последния клас на колежа тя се бе разболяла от дифтерит. Оздравяването й бе причислено към чудесата на местната медицина. Но все пак до смъртта си тя спомняше с любов светлото си ученичество, проникнато от добрина и надежди. Може би и защото скоро подир това бе дошла войната, а след нея - и всичко следвоенно? Кой знае защо, на нея не й признаха дипломата от "американското" училище. (Със същата диплома най-близката й съученичка и приятелка бе дълги години шеф на културата в Плевен!) Но обичахме с нея да разглеждаме снимки: засмени момичета в ученически престилки на стълбите пред "швейцарските" вили сред нацъфтели високи трендафили.

"Пансионът" на д-р Хаскел бил създаден за селски девойки, дъщери на заможни селяни, където заедно с гимназиално образование да получат знание и опит как се урежда и ръководи едно модерно стопанство. (Имал и мъжки отдел, където момчета изучавали съвременно земеделие и животновъдство.) Имал земя, добитък, овощни и зеленчукови градини. В малка частна ясла момичетата отглеждали сирачета, а май и деца от селото. Майстори ги обучавали в готварство, шивачество, учели се на организация и счетоводство на дома, дори първа помощ и елементарно домашно лечение, а също и на...обноски. Майка ми, дошла от село, изумяваше комшийки от "стари" плевенски семейства със своите сладкиши, с европейската си кухня, с вида на трапезата си. След време, след много малко време, тези образовани стопанки, предназначени за "фермите" на новото българско село, останаха без приложение - ТКЗС-то премахна това модерно поприще.

Но щях да разкажа за създателя на този "селски народен университет"... Д-р Едуард Бел Хаскел е от... Пловдив. Роден е през 1865 г. в семейство на американски мисионери. Израства под тепетата, получава образование в Америка и през 1891 г. се завръща на Балканите. Основава земеделско индустриално училище край Солун. След Илиниденското въстание извършва самоотвержена благотворителна дейност сред българското население. Събира от развалините и пожарищата български сирачета и основава в Битоля сиропиталище за тях. Изключителен българофил, ползващ се с доверието на революционната организация. Общувал е с най-ярките й дейци, с блестящите й водачи и с гневните й войводи. Действащо лице в аферата "Мис Стоун". Участва в шестмесечните преговори между властите, ВМРО и американския консул в Цариград до успешния им изход и освобождаването на пленничките.

Животът му в размирните Балкани е низ от перипетии, риск и мъжество. С храброст и смирение пастор Хаскел се намесва в безброй човешки съдби. Образът му днес изглежда като излязъл от някакъв шеметен филм на границата между онези два века.

При раждане на четвъртото им дете умира жена му Марта. Овдовелият Хаскел се завръща в Пловдив при майка си. Тук се жени за швейцарката Елисавета, с нея продължава делото си край Солун по време на три войни: ранени, прокудени, маси от бежанци. Усилно време за всеки мисионер. Хаскел е спасител на стотици хора от всякакви националности. През 1917 г. по заръка на българското правителство заминава за Америка, за да разпръсне клеветите на сръбската и гръцката пропаганда срещу страната ни. Успява в по-голяма степен, отколкото се очаква. Но верен на себе си, смята, че е нужно и повече.

В България животът му се вгорчава от разореното, занемарено и лишено от идеи за развитие следвоенно село. Той знае какво може да се направи, има и опита от солунското селско "индустриално" училище. Получава 500 дка земя край Пордим и подхваща новата си... мисия.



Пордим познава много високопоставени личности



Там са отсядали Царят Освободител и румънският крал Карол, магьосникът на спешната хирургия Пирогов, прочути военачалници от Освободителната война. Но такова запомнящо се и влиятелно присъствие като това на семейство Хаскел не помни. Тези хора променят селото, създават му други нагласи, друг манталитет, други стремления. Пордимци още тогава имали облик и поведение на граждани - каквито накрая и станаха. Прочутият им футболен отбор беше държавен селски първенец. Поетът Иван Радоев бе истински класен футболист (ритали сме футбол в телевизията), казваха, че е играл и в знаменития плевенски тим "Белите орли". Иван бе от Пордим, а пордимският клуб, научавам сега, бил създаден от д-р Хаскел. Така се и казвал...

Така до 1934 г., когато семейство Хаскел се сбогуват с нажаления Пордим. В началото на 1935 д-р Едуард Хаскел умира в Калифорния. През същата година децата му изпращат праха му в България, при обичащите го съселяни. След тридесет години при него погребват и съпругата му Елисавета. Те спят там, а училището им, след всевъзможни превратности, продължава да съществува и да подготвя майстори на селския труд. Само в интернет някой е качил ограбените и полуразрушени "швейцарски" вили, в някоя от които е минала част от младостта на моята майка.

Длъжен съм да обясня, че тя, мир на праха й, не е познавала пастор Хаскел. Когато е постъпила в Пансиона, той е бил вече покойник. Написах тези редове като скромна почит към човека, създал онова благословено гнездо, където майка ми, макар и за кратко, е била щастлива и окрилена. За да науча и от неговия мъжествен и благороден живот, че истинското добро рядко бива еднократно...