Ружа Маринска е български изкуствовед, доцент по история на изкуството в НХА и НБУ. Пише статии и прави изследвания върху творчесттвото на Наум Хаджимладенов (1974), Найден Петков (1978), както и за различни културологични проблеми. По-новите й интереси са съсредоточени върху българското изкуство през ХХ век, и по-специално за проблемите на бългaрския модернизъм.

---

- Ние не знаем бог знае колко за първия български художник Димитър Добрович. Какво е значението му за изобразителното изкуство у нас?

- Очевидно масовият читател не знае кой е Димитър Добрович. Въпреки че художествената галерия в родния му град носи неговото име и притежава много негови произведения. И въпреки постоянното присъствие на негови творби в Националната галерия в София. Впрочем масовият читател не познава и повечето големи наши художници. Ето в това виждам проблема. Наша задача е да работим за тази кауза - да приобщаваме хората към художественото ни наследство. В това е смисълът и на проекта на Центъра за българо-европейски културни диалози към НБУ, посветен на 200-годишнината от рождението на първия български светски художник Димитър Добрович (1816-1905). Неговата фигура стои особено в историята на българското изкуство, защото такава е съдбата му. Той получава образование и повече от 60 години живее в чужбина, но се завръща в родината и донася голямо количество художествени произведения - факт, който говори сам за себе си. В духа на съвременния свят и на глобалните процеси, от позиция на XXI век, днес ние имаме възможност да оценим по достойнство неговата личност и неговото дело. Да го видим в контекста на европейските художествени процеси от епохата и да осмислим изкуството му като представител на голямото движение на романтизма.

- Казвате "да осмислим". Но за осмисляне трябва рефлексия, познаване, а за това е нужно време и средства. Как става?

- Три години продължи работата ни по този проект. Търсихме следите на Добрович в Цариград, Атина и Рим, където е протекъл животът му. Изследвахме работите му в България. Ровихме се из архивите. А 2016 година обявихме за година на Добрович. Много изяви в медиите, публични беседи, активен сайт на нашия център в интернет имаха за цел да настроят общественото внимание на тази вълна. Но безспорно главните събития в програмата са представителната изложба в Националната галерия в София "Романтикът Димитър Добрович", която се откри на 20 октомври и ще продължи до средата на декември, и Международната научна конференция на 16-17 ноември в НБУ, посветена на Добрович и неговото време.

- Нахлуването на пазарния механизъм в творческата сфера за някои е белег на упадък, а други изглеждат доволни. Вие как квалифицирате този процес?

- Не разбирам много добре този въпрос.

- Институционално могат ли да се решат проблеми, които са част от обща девалвация на ценности?

- Ако визирате обединяването в една музейна институция на Националната художествена галерия и Националната галерия за чуждестранно изкуство...

- И това...

- Вече съм имала възможност публично и неведнъж да изразя своето становище по този въпрос.Това обединяване е повече от естествено и логично днес,още повече че те изначално са били един музей. Дали промяната е за добро - ще го докажат с действията си работещите там специалисти. Във всеки случай съм сигурна, че тази нова ситуация разкрива значително по-широки възможности за изследване и представяне на изкуството. Ще се възползват ли от тях моите колеги ще покаже бъдещето.

- А обществото ни като цяло профанизира ли се, или върви просто към тясната специализация, към обикновен отлив от хуманитарното?

- Въпросът за професионализма в изкуствознанието е сложен, едва ли може да бъде сериозно коментиран в интервю. Той има две страни. Талантът на изкуствоведа е лично качество и всеки от нас е отговорен за своето развитие. Но в същото време той силно зависи от средата, от обществената атмосфера, която може да стимулира, или обратно, да пренебрегва и дори препятства създаваното в тази област на културата. Как да не обърна внимание на факта, че изкуствознанието практически е лишено от трибуна за обществена изява, а то ще рече и за собствено израстване. Повече от 25 години не излиза сп."Изкуство" и ние сме единствената страна в Европа, в която няма такова издание. Художествената критика няма поле за професионална изява. В най-добрия случай тя е подменена от информация за текущи изложби и други арт събития.

- Кой е виновен за това?

- Със сигурност и самите ние имаме вина за положението, в което се намираме. Наблюдава се и една нездрава надпревара, липса на колегиалност и елементарна научна етика. Липсва ни отношение към проблема. Нужно е да изчистим и проветрим собствената си къща. Битува мисленето, че не можем да се преборим със статуквото, че то ще е губене на време и енергия. Това ни пречи да отстояваме професионално мнението си, прави ни зависими от същото това статукво. Изходът е изкуствоведът да излезе от комфорта си, да заяви безкомпромисно присъствието си в публичното пространство, да са ясни неговите професионални позиции. Наблюдаваме притеснения да не се обиди този или онзи. Тук става дума да се работи заедно за кауза, а тя би трябвало да е една за всички - популяризиране на българското изкуство. Не става дума да сме си симпатични, а да прегърнем тази кауза. Даваме си сметка, а и с този проект видяхме, че това е трудно постижимо, но видяхме също тъй, че не е и невъзможно. През годината на Добрович ни бяха дадени много поводи да се откажем. Не се получи по много щастливи за нас причини. Най-напред в екипа ни се включиха българи от Италия, които предложиха с ентусиазъм своята безрезервна помощ. В Гърция - също. Радваме се да посочим, че успяхме да привлечем за каузата "Добрович" не само нашия принципал Нов Български университет, но и отделни служители в държавните институции. .

- А масовият потребител на изкуство у нас съществува ли изобщо?

- Не харесвам определението "масов потребител". То внушава някакъв стоков механизъм. Убедена съм, че човек по природа има потребност от изкуство. Доказва го историята от най-древни времена. Интересът към изкуството е винаги индивидуален, но за да бъде той пробуден и развит, са необходими социални условия. Ето затова е важно да работим за създаването на такава обществена среда, която да стимулира вкуса към изкуството. И да не забравяме, че човекът с развити сетива за изкуство е много повече човек.

Всъщност беда е не самият пазарен механизъм, а неговото абсолютизиране. Във всяка уважаваща себе си национална култура пазарът не е диктатор. Той задължително има коректив. В противен случай, особено в страни като нашата, без стабилно установени традиции, пазарният механизъм означава развихряне на масовото отсъствие на вкус и унищожаване на всякакви ценностни критерии. Много точно го е изразил един български литературовед: "Нормата задушава жизнеността на живота. Липсата на норми обаче разрушава културата".

- Политическия пейзаж как го виждате? Като блед акварел, като героико-патетично платно ала Дьолакроа? Като саркастичен шарж от Бешков?

- Трябва да уточним кой пейзаж. На българското общество или на обществото изобщо.

- Да почнем от глобалния.

- Ами има глобални процеси, които засягат и нас, проявяват се и у нас, разбира се, и по нашенски. Свидетели сме на общ упадък на културата в обществото, което е особено тревожно при младите. Обезпокояваща е прогресивно спадащата обща грамотност.