Застанах пред публиката и започнах своята дълга реч:

- Уважаеми дами и господа демократи, искрени либерали и завършени консерватори. Дойде най-после денят, за който управляващите се трудеха денонощно, а ние се опъвахме като едни обикновени идиоти. Но вече не е така.

Спрях за секунда, насладих се на тишината и продължих:

- Дойде денят, в който ние повече няма какво да правим, освен да ръкопляскаме на властта.

Поех си дъх и рекох още:

- От много неща се отказахме доброволно. От някои се отрекохме, за други изобщо не ни питаха, а стотици направо заличиха от наше име. Нито за час властта не спря да говори, че промените се правят, че реформите се работят денонощно, че настоящето се променя.

Поех си дъх.

- Истината е, че нищо никъде не помръдна, моторите на прогреса не работеха. Боядисвахме и лакирахме, играехме хора и ръченици за всеки дребен успех, но успехи нямаше, всичко беше само приказки, фантазии и телевизия. Който откъдето минеше тука, все ни сочеше с пръст за пример на останалите народи! Където и да отидехме, ни вземаха за друг биологичен вид. В представите на другите ние не съществуваме. Какво говоря! Ние в своите си представи съществуваме като нещо криво, недовършено и сбъркано.

- Всеки от нас може да бъде винаги всичко. Може да бъде роб и господар, може да се чувства уютно и като крепостен и като поданик. Може да бъде люспа, мравка или президент. Готов е тутакси да отиде на митинг, да бъде протестър или министър, да дава компетентни съвети и да има готова концепция за устройството на света. Знае, че може да бъде плют и самият той да плюе. Ако се наложи, може да бъде екстрасенс или да кове закони. Българинът е универсалният образ на Леонардо да Винчи, което никак не е трудно - и колелото е открито, и Джокондата е нарисувана.

- Уважаема публика - рекох още. - През цялото време се хранехме с набухватели и тоалетна хартия, но не и с хляб, с мляко без мляко, с месо без месо, само ментетата ни бяха истински. Работим, без да ни заплащат, пием лекарства, без да се лекуваме, пътуваме по света, за да ругаем всички и себе си. Парите ни свършиха, нервите ни отидоха на кино, спирачките ни отказват, батериите ни вече не се зареждат. А през цялото време от нас се иска само едно - да не спираме да викаме ура, да ръкопляскаме и да се прехласваме от властта.

- Ние бяхме нация, която имаше медицина, образование и здравеопазване. Днес нямаме такива глезотии. А управляващите клечаха и чакаха аплодисменти и за това, и за всичко.

На финала рекох:

- Огледайте се и се ослушайте, уважаеми дами и господа демократи, искрени либерали и завършени консерватори. Управляващите винаги са искали от нас само едно - да се навеждаме, да се кланяме, да чакаме и да ръкопляскаме. Да ръкопляскаме денонощно на властта, която ходи по главите ни, щото спрем ли да ръкопляскаме, тя се смарангясва и увяхва, спихва се и започва да ни ругае.

- Ето го този ден дойде. Изгубихме много, много похарчихме, останахме без сили и без акъл. От днес нататък на нас не ни остава нищо повече, освен да ръкопляскаме. Защото, братя и сестри, ние вече друго не можем да правим и за друго не ставаме. Като ни е толкова акълът, че си останахме само народ, а не управляващи - това е положението. Аплодисменти за властта. Конграчулейшънс!