Седях си в купето, влакът летеше по релсите, аз гледах през прозореца как отвън пролетта бе красива като в ученическо съчинение на тема "Пролет в нашата родина". Изведнъж чух как някой вика в коридора:

- Спътници! Мъже! Жени! Селяни! Интелигенти!

После в купето надникна приветлив мъж, усмихна ми се като бебе, видяло дойката си и ми каза:

- Здравейте, желаете ли спътник?

- Какъв спътник? - попитах, макар в главата ми да се бе заформила работна хипотеза за ставащото.

- Какъвто искате! - радушно ме увери той.

- В смисъл?

Той с готовност обясни:

- Това е нова услуга! Вместо да пътувате сам, потънал в скука, можете да си наемете много евтино спътник, който да ви разтуши и да съкрати неимоверно часовете път!

Стана ми интересно:

- Я обяснете по-подробно, че за първи път чувам за тази нова услуга?

Той приседна на крайчеца на седалката до вратата:

- Наемате си, например, един досадник и в оставащите ви 7 часа път той ще ви разясни резултатите от изборите, особеностите на бъдещия състав на парламента, кой какъв е в тази държава и как може да се оправи същата за нула време. Докато се борите да не заспите от скука, няма да усетите как минава времето.

Веднага му отказах:

- А, не! Такива колко съм ги слушал! Пък и както сме затворени в това купе, ще взема да го удуша и после да ми се карат! Не!

Той замаха с ръце:

- Не се притеснявайте, при нас изборът е богат! - усмивката му стана още по-голяма. - Препоръчвам ви да си наемете за спътник кодошлия! Лично го познавам, смял съм се до припадък с него! Голям майтапчия! Знае хиляди вицове!

Това ме заинтригува и не го скрих:

- Я да го видим този ваш кодошлия!

Онзи зарадван скочи, измъкна се в коридора, подвикна нещо бойко и след няколко секунди в купето се вмъкна дребен нервак. Той ми намигна и започна:

- Тръгнал Зайо на плаж, обаче не щеш ли, насреща му Кумчо Вълчо...

- Знам го! - Прекъснах го и добавих иронично. - Благодаря много!

Кодошлията помръкна, затюхка се и излезе в коридора, а другият направо грейна:

- Капризен клиент, а?! Такива обичам, за тях ламтя! - той вдигна знаменателно показалец. - Защото ние сме подготвени!

Мъжът седна на седалката до мен и почти зашепна в ухото ми:

- Като за ценител като вас е тъкмо госпожица Мими! Очарователна! Симпатична! Мила! Ще стане госпожица Мими някъде към Карнобат да си вземе нещо от куфара, ще залитне, ще седне в скута ви, пък оттам нататък, хе-хе, знае ли човек...

Прекъснах го категорично:

- Абе знам си как свършват такива приключения - или в кожно-венерическия кабинет, или в бракоразводната колегия! Не, категорично отказвам такива пошли авантюри! И ме оставете, моля ви, да си гледам на спокойствие пролетния пейзаж зад прозореца!

Той обиден стана, кимна ми резервирано и тръгна към другите купета. Въздъхнах с облекчение, мирясах, дето се казва. Но не задълго. След малко мина продавачът на закуски с количката си. "Я да изям една вафла!" казах си като в реклама, бръкнах в джоба за пари и опа-а, портфейла ми го няма. Онзи ме е обрал, съвсем като в поучителен репортаж по телевизията! Отпратих продавача, замислих се. Дявол да го вземе, защо става все така - предложат ли ти някоя нова услуга за твое улеснение, значи искат да те оберат и обикновено успяват, независимо дали си искал услугата или не?! Ето за това мислих през останалия път до финалната гара, вместо да се радвам на чудната гледка през прозореца, която плачеше някой като в ученическо съчинение да възкликне за финал: "Хубава е нашата родина пролетно време!" Е, няма да съм аз този - на когото не му харесва финалът, да си възклицава сам!