Приближаването на Първи май, емблематичната дата от миналото, не вълнува гражданството. Добавят се съботата и неделята, но за свикналия на периодични кратки ваканции българин три дни вероятно изглеждат малко. А вълненията около самия предмет на този празник, свободния и съзидателен човешки труд, отдавна са се разнесли в небесната шир. Трудът отдавна не е всепризната енергия на живота, в него никой не се кълне, а и малцина вярват. Отношението към труда днес е като към някой строг диктатор, от когото сме се освободили. Смята се, че той не възнаграждава, наградите идват от хитрост, от приватизация, от мениджмънт, от кариера в политическа партия или подходящо НПО, та дори от участие в телевизионно риалити. Дори на празника никой не споменава мястото му в нашия свят, не проповядва почит и вярност към него. Двусмислено е днес положението на някогашния господар на живота: нито е всесилен, нито е благодатен. Повечето съвременници не вярват, че можеш да се уповаваш на неговата мощ и подкрепа. Времена. Заблудите не са това, което бяха.

Като потърся спомени, отделни спомени като че нямам.



Някак обобщено се явява Първи май в паметта ми



Манифестация - задължително с дъжд. И банкет - това вече по-ясно. Кадрите с банкетите са от детството - тогава татко беше счетоводител в плевенския "Наркооп", предприятието държеше повечето магазини и ресторанти в града, гуляят се състояваше неизменно в най-просторния - "Червено знаме", и веселбата се чуваше из целия град. Винаги съм се чудел защо така се вихрят татковите колеги, защо така отчаяно, като за последно, сипят тостове и пеят песни. След време проумях: това бяха кръчмари и търговци, крадяха от чекмеджето на провала, чакаха си реда за панделата и се отдаваха на предчувствията си без контрол. Бяха им взели дюкяните и гостилниците, сладкарниците, млекарниците и хотелчетата и ги бяха назначили в тях - да ги управляват на заплата. Тази нова реалност ги объркваше: парите в касата им изглеждаха техни собствени, а ги харчеха като чужди, каквито си и бяха. Бръмчаха из кайлъците с бързи мотоциклети "Ява", обгърнати през кръста от палави шивачки и акушерки. В града имаше песен за това, на първомайските банкети тя задължително се изпълняваше. Пееше я Гайтана - гласовит, артистичен, мощен. Вечер от терасата на същия този ресторант "Червено знаме" изкуството му озвучаваше целия град.

Банкетът по странен начин приобщаваше народните маси към идеологията на ранния социализъм. Първомайски, деветосептемврийски, новогодишен - бяха събития, към които всеки се отнасяше добродушно, без нерви и омрази. Днес бихме ги третирали поне като пропаганда или като демагогия, като изблици на популизъм.. А може би тогава пропагандата и демагогията си бяха част от играта. Ако е така, то банкетите бяха от най-вкусните части. По селата ги наричаха "народна трапеза" и когато съм се допрял до такава трапеза, винаги съм го запечатвал в детската си памет - цяло село, пременено и чинно омита купища храна под звуците на духова музика. Имаше нещо скрито в тази картина, знаех още тогава, но сега вече е късно да го открия.

Асоциациите неизбежно ни отдалечават от датата. Някак естествено бе днес да се плъзнем по параболата на този вид "мероприятия", практикувани от онази държава. След доста години социализъм тя се опита да разработи и приложи политика на социалните отдушници. Нищо не излезе - просто времето не стигна. Но в първите години действаше доста уверено, макар и елементарно: започна именно с народни трапези, банкети, екскурзии, спортни празници и излети. Странно,озадачаващо, но разпространено бе посещението на Пловдивския панаир. Това събитие бе много популярно, желаещите никога не свършваха, предприятията и текезесетата не се скъпяха на бензин. Големи групи селяни пътуваха в открити камиони стотици километри. По своя си причина тези хора намираха нещо вълнуващо в това пълно с неудобства пътешествие. Може би тези екскурзии са били първообраз на разпространените днес тиймбилдинги за сплотяване и за комуникация в колектива.



Трудно е да си припомня сега всевъзможните хрумвания по тази линия,



наистина въображението на директори и културномасовици бе неизчерпаемо. Но отлично си спомням перлата на плевенската наркооповска фантазия - пътуването до Моста на дружбата. В онези години този мост (всъщност днешния Дунав мост) бе сравнително нов (открит е през 1954 г.) и притегляше интереса на хиляди българи. Импозантен, голям строеж, извършен само в две години и посветен на някаква дружба, която никой не определяше по-точно. Дали с Румъния, дали със Съветския съюз (през Румъния), дали дружба въобще с прогресивната част на човечеството, не беше ясно. Думата бе набъбнала в речника: имаше фабрики, имаше курорти, жилищни комплекси - все дружби. Днес тази мода се отля. Нямаме с кого да дружим. А и мостът вече има друга слава.

До Сомовит пътувахме с влакче, на пристанището имаше кебапчийница и обядвахме. Кюфтенца в четвъртина топъл бял хляб. Много вкусно. После идваше корабът който се случи. (Бяха три: "Александър Стамболийски", "Георги Димитров" и "Димитър Благоев".) В кораба възрастните минаваха на салатки и питиета. И така - до Русе. Това бе сплотяването и заздравяването на колектива. Вън две държави минаваха пред нас. Край румънския бряг чакаха нещо шлепове, натоварени с блестящи черни дини. Влекачи дърпаха срещу течението огромни претоварени корита. По бордовете съхнеше пране, разхождаха се дечурлига. От водата тежки дънери протягаха зловещи ръце. Радиоуредбата бълваше хубави стари парчета - тогава нови. Русе стигахме по здрач. Напред по течението се виждаше мостът.

Нощувахме в малки, старомодни хотели. Веднъж млада двойка от счетоводството бяха забравили личните си карти. Нямаха никакъв документ, че са семейство, и не искаха да ги настанят. Разправяха се дълго, дойде човек от милицията и накрая той спаси положението: може да преспят, но в стая с други хора, задължително семейство. Вероятно реши, че едно семейство ще гарантира морала в нощувката. Семействата обаче се разсейваха, младите хора стояха притихнали и тъжни. Майка отиде при татко и му каза нещо на ухото.



Уреди се въпросът



Преспали сме някак. На другия ден с речно катерче сме отишли до моста, завъртели сме под подпорите и сме се върнали по обратния път: Русе - кораба - Сомовит - влакчето - Плевен. На гарата в Плевен мъжът от младата двойка целуна ръка на майка. Всички стояха и гледаха. Такива неща в онези години не се случваха.

Много ли, малко ли след това татко го извикаха в милицията. Дойде милиционерът вкъщи и го отведе. Тревожихме се кратко, той се върна скоро. Нашите "квартиранти" от русенския хотел избягали в Западна Германия. Трябвало спешно да се съберат показания. Помислихме, че това е загдето ги приютихме, но после татко каза, че цялото счетоводство са "писали" в милицията.

След много години в Западен Берлин се зазяпах в една грандиозна цветарница. Трябваше да "убия" почти цял час и се посветих да разглеждам цветя от целия свят, които виждах за първи път. От стъклена кабинка излезе възрастен мъж, огледа ме хубаво и се заинтересува на български дали не съм момче на Георги Донков. Това непрекъснато ме питаха в Плевен като малък - наистина силно приличах на баща си. А сега ми се случи в Германия, когато татко вече не беше жив. Оказа се мъжът от онази разсеяна двойка, която се бе оказала в Русе без документи. Изненада се, че си спомням епизода. Попита може ли с нещо да бъде полезен, не можеше.

Заведе ме в магазинче за кафе - там правеха хубаво еспресо. Тогавашната му жена се върнала в България, но той не посмял. Сметнал, че като е полагал военна клетва, с него ще бъдат по-строги. Достигнал до управител в цветарница - добра кариера за имигрант. Има семейство, пътува. На раздяла ми даде клонче трендафил, обсипано с цветове. Каза, че това е най-хубавото в магазина. Вероятно му докарваше носталгия, но на мене - не. Повече бих се зарадвал тогава на някоя орхидея...