За най-глупав скандал на седмицата в бирария "Мариана"* обявихме гневния изблик на стария активист Манолов, плод, както се оказа, на банално недоразумение, породено от възрастови смущения на слуха и от някои несъвършенства на демокрацията. На масата течеше разговор за мезета и разядки и обикновено мрачният подполковник Стоилов разказваше за изчезналия вече сорт люта червена капия, любимо мезе на каруцарите и рибарите от неговия силно идеализиран в спомените му роден град Никопол. Но разказваше сочно и с отношение (слушателите изпитваха това по засилената си стомашно-чревна активност), всички виждаха ясно чинията с обелените тлъсти, печени тъмночервени чушки, поръсени с чесън и оцет, и се мъчеха да си представят парливия им, неподражаем вкус след ледената глътка гроздова. Не знам как си го фантазираха, защото единствен аз, освен разказвача, бях опитвал този изчезнал вече сорт, и то по времето, когато не можех да го оценя в комбинация с питието - бях дете, когато тези чушки се затриха. Но ги помня, те действаха с изненада и изглеждаха досущ като сладките, та който се бе веднъж мамил, после винаги внимава.

Манолов на този сладокусен разказ не присъстваше, той бе излязъл да говори нещо поверително по телефона и се върна ядосан, накипял, но чул-недочул (той си и недочува) яхна чадъра: пак тази социалистическа носталгия, пак какви красоти и благини имало, дето днес ги няма, не разбраха ли, че демокрацията е победила, пак изтъкват, пак заблуждават, пак се домогват... Гласът му се извиси, изгуби модулацията си, зазвуча автентично кавгаджийски, съседните маси млъкнаха, някои се изправиха на крака. Станко от бара прати едно момиче да напомни, че изборите току-що са минали и гюрултията в заведението е вече прекалена. Предупреждението нямаше успех, човекът беше възбуден, електричеството му преливаше, беше зареден до отказ. До отказ от какво? От обяснение, от компромис, от помирение. Нямаше шанс да се изясни заблудата му, нито шанс да се заменят червените чушки със сини, положението бе неспасяемо.

Опитах се да помогна, вметнах, че



лютата капия не е между сладостите на социализма,



напротив, тя още през социализма се загуби. Но бе отхвърлено без внимание. Тирадата продължаваше, набираше гняв и ярост. На това аз му викам бездарно стечение на обстоятелствата - от нищото се завихрят такива междуособици и ако не бяхме въоръжени единствено с чаши и спомени, сигурно щяхме да окървавим бирарията. Но само така изглеждаше.

Компанията е от врели и кипели мъже, някои са дошли в нея от политиката, били са в управата на партии, били са в бордове и надзори, били са в посолства и представителства, в агенции и управления, в министерства и издателства. Видели са държавата от птичи полет, видели са я и от жабешка перспектива. Така лесно от нерви не излизат, нито налитат на кавга. Обикновено тук се разказват спомени за избирателни кампании, за знакови приватизации, за незабравими салтоморталета на партийни водачи, следи за които може да се намерят само в пожълтели вестници от минали десетилетия.

Доведе ме на тази маса младият колега Коларов, който има професионален интерес към миналото на прехода. Твърди, че компанията около масата е една съвсем представителна извадка на това минало. Отбивам се понякога и се потапям в него. Разказите и на левите, и на десните актьори са поучителни, изстрадани и смирени. Времето лекува или по-скоро умъртвява, както се умъртвява болен зъб. Изригването на Манолов е необяснимо и екзотично. Според съседа ми, енергичен приватизатор от началото на века, причината не може да е в злополучния зеленчук, който се коментираше на масата. Червени чушки, голяма работа! Отдавна червеното не разярява биковете на демокрацията, не им докарва пяна на устата.

Междувременно подполковникът се бе изнизал, отвратен от тъй грубото политизиране на невинната му изява. Манолов се бе отпуснал на освободения стол, виковете му бяха преминали в упорито ръмжене. Свадата се уталожваше, но масата се раздигаше. Ако стояха още тук, то бе, за да му дадат време да се успокои. Накрая Коларов предложи да го закара вкъщи и след кратка съпротива буйният Манолов се съгласи.

Изпълнението му бе напълно необяснимо и остатъкът от компанията предпочете да не го коментира. По начало инцидентът не следваше никаква логика, приличаше по-скоро на пристъп, на медицински случай. Мъжете - и леви, и десни - изглеждаха еднакво загрижени, дано не е нещо сериозно. Реших, че може би ги смущавам - не присъствам редовно, мяркам се инцидентно на масата им. Сбогувахме се вяло и си излязох. Но все със същата мисъл: дано не е нещо сериозно...

Не беше. Или пък беше? Преценете сами. Надвечер младият колега Коларов, който отведе Манолов вкъщи, се обади да ми доразкаже историята. Манолов си доизлял гнева, колкото бил останал, в колата. Това било сюжет по-скоро за мене, отколкото за него самия, каза колегата. Актуално е. Той реставрира миналото, а случката е съвсем гореща. Аз също обичам да надничам зад годините - колкото са по-отлежали, толкова по-достоверни са нещата, истините са се оголили, поуките са избликнали, чувствата са проверени. Но тази история можеше да се завърши и в движение - поне реших да опитам.

Манолов планирал да получи един договор - не за себе си, за зет си - от една агенция с много пари.



Оставката на кабинета, служебното правителство -



това забавило нещата, но уговорките му били железни. Той е такова име в демокрацията, че думата му не се оспорва, държи конците поне на дузина кукли. Но сега ненадейно сменили министърката, а после, вече в "Мариана" или по-скоро на тротоара пред кръчмата, един стар съратник му съобщил по телефона, че начело на агенцията застава някакъв червен шеф. Това било подъл и незаслужен удар. Изключено било да получат поръчката. Манолов веднага можел да каже кой точно ще я вземе. Рухнал хубавият план заради каприза на съдбата. Червен директор - това никой не можел да го предвиди. Явно демокрацията дава дефекти. Разлюлял се, едва останал на крака.

Влязъл вътре, а там... червени чушки. Отдавна вече при червено не му причернява, но този път не издържал. Разговорът, както си го представял, му се сторил многозначителен, едва ли не заради него започнат. Отключил се свещеният му гняв и повече не помни. Изглежда, едните чушки му дошли в повече. И не защото били чушки, а защото били червени. Крайно неуместен се оказа този зеленчук.

Подобна случка не бих се осмелил да измисля. Не и аз. Мисля, че и животът, когато ги съчинява такива, не си вярва докрай. Но не ги зачерква, нито къса страницата.

Коларов го оставил вкъщи и се прибрал у дома си да се чуди. Разказа ми го да се чудя и аз. А аз се чудих, чудих, пък после се сетих: напоследък има едно обяснение, което приляга за всички загадки. Когато нещо не можеш да проумееш, или когато нещо не можеш да си го представиш, или когато го виждаш, но не вярваш на очите си - обикновено става дума за пари. Или дори за много пари.

Което е твърде убедително.

---------------

*Всички имена са променени