Странно, но дори обеднял и груб, днешният ни свят успява да се изнежи и трепери пред природата. Зимата и лятото прекарваме в нещо като военно положение. Жегата в края на юни паникьоса народонаселението и втрещи държавата. Хитрушите телевизионни синоптички почти сладострастно се надпреварваха в предупреждения и заплахи, лекари диктуваха забрани и наставления. Пътните експерти пророкуваха повсеместно разтапяне на асфалта, пожарни началства вещаеха пламъци и пушек. Може би сами си заработихме всичко това. Допада ми една "сентенция" на зевзеци от руската наука: "Не трябва да чакаме милост от природата... след всичко, което направихме с нея." (Цитирам я често и с удоволствие, та ако ви се стори позната, може да е и точно от "Нерви и утехи".) Жегите по нашите земи не са от днес, но глобалното затопляне ни кара да се чувстваме гузни и късното прозрение, че не е трябвало да дърпаме дявола за опашката, ни прави още по-неспокойни и объркани. До голяма степен причината е и в обмисленото засяване на страхове, което дирижираните медии практикуват по всякакъв повод. Горе-долу така си представям хибридната война. Да се държи народът изтормозен и плах, вечно загрижен за кожата си, е един от лостовете на несправедливата държава. Подплашеният гражданин е добрият гражданин. Не може да се подклажда стресът само с руската мечка и с мигрантите. Но да не изпадаме в преувеличения. Горещините не са заговор на управници и олигарси. А и температурите поне са реалност, а не внушение. Те са само един бонус за върхушката в практикуването на властта.



Небесен бонус, представете си...



Опитвам се да си спомня времето, когато лятото протичаше в необработен вид, автентично, без медийни замърсявания и от това - екологично. Лято без телевизия - ще извика по-младият читател, - възможно ли е това? Е, да, а също и без климатици, дори без хладилници. А плевенското лято, за което ви разказвам, беше и без вода. Вода пускаха нощем, събирахме я в кофи и шишета. Ако някой умилено ви разказва за дини, изстудени под крана, това ще е спомен от друга географска ширина. Живееше се обаче.

В детството ми чиновниците обядваха вкъщи и посред пладне можеха да се видят как под африканския пек се прибират да хапнат. Днес това ще изглежда безумно, тогава беше всекидневие: директори, инспектори, счетоводители, референти, разсилни, а също и пожарникари, железничари, военни кръстосваха града от единия край до другия, цивилните - с вратовръзки, униформените - закопчани. В гостилниците по обед сменяха лентите за ловене на насекоми (блестяща лепкава хартия, каквото на нея кацне, там си остава), защото именно по обед мухите се устремяваха към прохладната сянка. "Хладни механи" не е художествен образ. Истински, автентичен хлад предлагаха кръчмите и ханчетата зад хлопнатите капаци на прозорците. А на тезгяха обикновено се топеше искрящ калъп лед, който внушаваше на посетителя пак същото - хлад. Разкарваше ги камионче триколка, въртяхме се около него и понякога измолвахме да внесем калъпа в кръчмата или в сладкарницата, за която беше поръчан - единствено заради насладата от докосването на леда.

Тогавашните плевналии имаха едно чудновато правило - в най-жарките дни на лятото купуваха дърва и въглища за зимата. Обяснявал съм си го с това, че кюмюрът и цепениците в този сезон са съвършено сухи и доставката им е на сметка. Но по-скоро мисълта за зимата ги разхлаждаше в огнените седмици, по тази причина се снабдяваха с топливо. Въглищарските каруци кръстосваха града, нерядко теглени от коне със... сламени шапки. Сламениците имаха дупки на периферията, през които минаваха ушите. Спрат под някоя сянка и той ги мърда - "преде" с уши под шапката. Като стоварят такава каруца пред портата на някого от бандата, всички се събирахме да помагаме, внасяхме цепениците и мъкнехме кофите с кюмюр до мазето. Връщахме се за обяд мръсни и потни, но майките ни посрещаха хладнокръвно: ще се измиете на басейна. Като нямаше вода по къщите, опирахме до басейна. Бездруго бяхме там всеки ден.



Басейнът обаче беше чак в Кайлъка



Отначало един басейн, после два*. Бяха далече, към три-четири километра ми се виждат днес и оттук. Имаше едно желязно условие - първо да обядваме. Туберкулозата (при децата я наричаха "жлези") вземаше много жертви, майките ни трепереха да се храним, задължително да сме на масата три пъти на ден. Бащите ни си идваха за обяд, хапвахме каквото дал Господ и ето ни на път за Кайлъка.

Както и сами можете да го сметнете - това ставаше след един по пладне. Изминавахме пътя в най-големия пек, но неусетно - в шеги и в закачки. По пътя настигахме банди от други квартали. По главната улица се движеше странният автобус на общината - много дълъг, германски военен транспорт, може би трофеен, виждал съм после такива по снимки от войната. Казваха, че Георги Димитров го бил подарил на града и когато той умря, боядисаха автобуса черен. Плевналии веднага го кръстиха "дриката". (Дрика там викат на катафалката.) Чак до Кайлъка дриката не ходеше, а като ни застигаше, ни прикадяваше с черния си дизелов облак. В чистия тогава провинциален въздух пушекът се кълбеше като нарисуван. Вървяхме под слънцето, кога с гуменки, кога и боси по нагретия паваж, нехайни за градуси и UV лъчи. Вярно, тогава не знаехме, че слънцето е душманин на човека. По днешните разбирания излизаме страхотни смелчаги. И много печени - печахме се без страх.

Но това са момчешки приключения в жегата, а какво да кажем за селянина? Обикновено пековете и жътвата се наслагваха и селянинът - от отделния жътвар до комбайнера - нагазваше в нивата с една бяла кърпа на главата. Обратно на общоприетото, бялата кърпа бе неговият знак, че не се предава. Тази битка той я печелеше без колебание. По онова време хората си имаха достатъчно страхове, безсмислено беше да ги плашат и със слънцето...



Е, свършиха (или само прекъснаха) разточителните юнски горещини.



Като по поръчка ги смениха дъждове и градушки. Страхът от жегата и страхът от водната стихия тази седмица присъстват огледално. Като подарък за властта от Началника. Пак е страшно и пак сме в опасност. Ако се вгледаме добре в новините, ще видим, че тя не стои със скръстени ръце: с дългогодишни усилия е докарала ракетната отбрана срещу градушките до колапс. Лишения и унижения доведоха ракетчиците до бунт. Властта се откупи с по 500 лева на калпак. (Но докато траеха протестът и преговорите, Небето изгуби търпение и премина към юмручен бой: едри като пестник градушки потрошиха стотици декари оранжерии, лозя, нивя, покриви, автомобили. И реколта за милиони.) Противопоставянето на стихията не е в неин интерес. Нека стихията да громи народонаселението на воля. Да мисли българинът за кожата си, за стомаха - не за нейните номера. Като маньовър за отвличане на вниманието един епизод с участието на каквото и да е бедствие на властта излиза с по-скромни политически последствия от една циганска буна, например. Факт е, че когато природата се разлудува, властта задвижва паралелно всякакви скандали и подлости, прокарва мерзки закони и назначения - използва си бонуса, тоест. Щетите от тях обикновено са по-големи. Но в паниката минават по-лесно. Лошото е, че и животът минава. За кого с бонус, за кого с минус...

----------------------

*Кайлъшките басейни бяха голяма работа. Ако имаше тогава охранителни камери, по записите им щяха да са запазени велики мъже от онова време: лекари, инженери, художници и музиканти, артисти, че и видни партийци, дори по-сетнешни първи демократи. Някои от тях си бяха вече прочути, други - още деца, бъдещето беше тяхно.