Наслаждавам се на начина, по който животът съчетава събития, лица, цели епизоди, недокосващи се в действителността. Замахът му да ги свързва, понякога и от различни столетия, континенти и противоположни пластове на живота, не ни позволява да скучаем на тази земя. Поставя ги в непредполагани връзки, разкрива прилики и съвпадения, поднася ни отговори, които не сме и помисляли да търсим, или напротив - забърква вълнуващи тайнства. Въпросителните, които ни подхвърля, понякога остават неразгадани и това, повече от всичко друго, ме кара да допускам съществуването на някакъв друг живот. Но дори като въпроси, те ни въздействат, смущават ни и - вярвам! - ни променят.

От месец-два се заслушах в разни стари парчета, някои от които се въртят в съзнанието ми още от детството. Те никога не са ме напускали, но песните от по-късни времена, нахлуването на прочути групи и звезди, мощният разцвет на жанра по света и у нас ги беше избутал, наглед дори премахнал. Песните, като не звучат, ги няма. Интернет изненадващо ги върна в борбата за днешния слушател - за да видим, че времето не ги е повредило, а също, че някои от тях са изчезнали само от нашите очи. И уши. Иначе по света те си звучат и хич даже не остаряват.



Натъкнах се в мрежата на записи от кънтри фестивала в Нешвил



Фамозни изпълнения от разточителен джемсешън, в който на сцената се изреждат знаменити и начинаещи изпълнители, певци и свирачи, заети бляскаво да импровизират и още по-страхотно да се забавляват. Демократично и омагьосващо зрелище, допълнително наелектризирано от ръкомахащата и танцуваща публика. Заведе ме при него добрата стара "Джамбалая", песен от някогашните гимназиални "забави", кой знае защо появила се като натрапчив мотив в главата ми. Тръгнах да я диря и ето ме на фестивал в Нешвил...

Джемсешънът ме понесе, та се не видя. Хубави стари парчета, които съм смятал за покойници. Оказаха се не само живи, но и извънредно активни пред публиката и на пазара. Тумби от изпълнители се качваха на подиума и възпламеняваха зрителите с музиката си и с любовното си излъчване. Купих си нови слушалки да не ми се чудят съседите на стъписващия избор и се потопих в пиршеството.

Веднъж през тези кънтри седмици се наложи да отворя стария кашон със снимките. Ровя в него периодично и обикновено намирам нещо забравено и важно. Той е като кутия на изненадите - струва ми се, че всеки път съдържанието му е различно от предишния. Сега поводът бе печален - фотография за надгробен паметник. Както винаги, търсеното се откри на дъното, а заедно с него и една картичка с изглед от град... Нешвил. Пощенският печат е от 1988 г. Върху марката има друг, правоъгълен, който съобщава, че корпусът на американската морска пехота е най-доброто за истинския мъж. Подателят е Бисер. Бисер Киров. Почеркът му е почти като произведение на изкуството - красив, но не винаги разбираем. Отне ми време да го разгадая, краткия текст разчетох повече с интуиция и по смисъл. От столицата на кънтри музиката сърдечни поздрави от един истински "кънтрар". Вероятно за да ме поласкае, бе уточнил, че това е първата му картичка до България. Имаше и пожелания за много щастие. Бисер, такъв беше той.

Картичката сякаш бе слушала в шкафа нешвилската музикална програма и бе решила да изплува от дъното на кашона си. Идваше нещо да припомни, нещо да възстанови или да ми изтъкне някаква неподозирана до днес връзка. Това е от случаите, когато животът прави "легато" между минало и днешно, между живи и мъртви, между любов и раздяла, между памет и забрава, между Добро и Зло. Понякога такова легато ни разкрива събития, които мъчително се мъчим да си спомним, или други, които подло сме успели да забравим.* Днешното очевидно сочеше към Бисер. Не съм го забравил, даже неотдавна в "Нерви и утехи" си спомняхме за него.



Но зачитам мистичните движения на околния свят,



избягвам да ги пренебрегвам.

Веднъж той бе попаднал на мрачното ми стихотворение "Кънтри" и си говорихме кратко за него. Кратко за него и дълго за кънтрито въобще. За неговите песни и за неговите солисти - любими деца на Америка. Разказваше Бисер, аз само поддържах разговора. Около нас се бе събрала навалица от слушатели - звучният му, обработен глас сякаш ги свика от кафенето. Слушаха и пристъпваха от крак на крак. Тогава съм си заработил картичката. От Нешвил '88.

Веднъж катастрофира тежко, казваха, че фатално. Новините идваха противоречиви, черни. Но после изсветляха, изплъзна се Бисер на смъртта. Един ден се спусках по "Ангел Кънчев"и видях две леко ударени коли. Бисер и някакъв човек си разменяха визитки. Попита ме: какво съм щял да кажа. Важно огледах щетите и отвърнах: "Има напредък. Почнал си да ги удряш по-нежно". Засия и ме прегърна, обичаше да му говорят позитивно. После, по пътя към кафенето с общи усилия съставихме нахално шестостишие:



Догдето бяхме млади,

се надбягвахме с "Лади".

Като станахме важни и горди,

се разхождахме с "Форди".

Като се видим богати,

ще си купим "Бугати".



В кафенето плуваше уверено и духовито в супата от кисели литератори. Харесваше живота и му позволяваше да разбере това - може би да го насърчи, живота, към добро. Дори далечното ни запознанство ме развеселяваше.

Бях редактор на телевизионно предаване. Младежко състезание между ВИТИЗ и Музикалната академия. Такива състезания бяха между най-гледаните, нещо като днешните риалити. Излъчваха се на живо, видеото в националната телевизия дойде след това. Бисер бе поканен в музикалната пауза - първо участие на екран. Дойде с чисто нов пуловер, извъртяхме репетицията. Но преди нас имаше някакъв мач, играха се и продължения. Програмата се размести, закъсняхме. А той трябваше да представи песен на прегледа "Нова българска музика". Беше предупредил, че това му е по-важно. Отишъл в зала "България", а по време на излъчването камерите в студиото показваха микрофона и оркестърът свиреше съпровода. После с години не слизаше от екрана, сякаш да изкупи това отсъствие...

Припомних му го и се смяхме. Каза, че му олекнало, като чул да се шегувам с това. Срамувал се от гафа, а също и от съзнанието, че някой е имал неприятности заради него. Животът бе отново хубав...

Ето какво легато разгърна тази картичка от Нешвил. Виждам се вече как не преставам да си спомням. Спокойно, няма да го пиша всичко това. Достатъчно ми е, че толкова отлетяло минало се завръща в мен. Достатъчно ми е и подозрението, че това може би ще продължи и след мен. Мисля, че всички имаме право на вездесъщото легато...

_____________________________

*Така тези дни известен медик направи жестоко легато между нападението срещу лекарката от болница "Шейново" и гаврата над гинеколозите от Горна Оряховица, извършена в залата на българския парламент. Вкамених се: бе безмилостна диагноза за една очевидна, но дълбоко скривана връзка. Всичко блесна, когато тази връзка бе изречена. Но обществото пак гледаше на другата страна...