Николай Терзийски е роден през 1983 г. в Смолян. Завършил е журналистика в СУ "Климент Охридски", има магистърска степен от Философския факултет на университета. Автор на разкази и есета, които публикува в блога си "Терзилъци". От 14 години работи в продуцентска компания "Седем-Осми". Дебютният му роман "Отлъчване" излезе с клеймото на издателство "Жанет 45" и за броени месеци спечели популярност, поставяща автора в авангарда на съвременната литература. На 31 юли от 19 ч. писателят ще представи книгата си във варненския Фестивален и конгресен център.

---



- Г-н Терзийски, в дебютния ви роман "Отлъчване" има множество исторически препратки. Защо един млад писател гледа назад към миналото?

- Защото миналото е неотменимо и то ни дава идентичност. В него има не само уроци и мъдрост, а и смисъл, който трябва да преоткриваме - днес и утре. Историята в "Отлъчване" започва тук и сега, в съвремието ни, но когато главният герой си задава въпросите "Кой съм аз?" и "Защо съм тук?", той усеща, че трябва да търси отговора не само в своя живот, а и в историите на предците си. Вярвам, че една от причините да не откриваме смисъла на настоящето си, е заблудата, че всичко започва с нас и свършва с нас. Това не е вярно, защото в нас живеят предците ни, към които ние трябва да се връщаме. Те са в кръвта ни и ние трябва да живеем с мисълта за тях, както и с мисълта за децата и внуците, за онези, които ще дойдат след нас. Ние сме частица, отломък от нещо невъобразимо голямо, плочка от големия пъзел на времето, чиято картина трябва да се опитваме да разгадаем и осмислим.

- Казват, че литературата започва там, където свършва биографията на автора. Каква е биографичната основа на романа и къде минава тънката линия, отделяща я от фикцията?

- "Отлъчване" стъпва както върху историята на България, така и върху историята на моето семейство. В този роман съм разказал истински истории, които са се случвали на моите предци. Имам дядо, който се е борил за освобождение на Македония. Имам дядо, който е отървал разстрела след Септемврийското въстание. Друг мой прадядо изчезва безследно след Девети септември, името му е сред жертвите на комунизма. Тези двама мои дядовци не са се познавали, борили са се за противоположни идеи, но те живеят в мен. И двамата. Затова заживяха и в моята книга. Но това е само една малка част от историята на семейството ми, която съм чувал от родителите си и затова e стигнала до мен. Кой може да каже какви хора са били поколенията преди тях?

Точно това е причината "Отлъчване" да напусне границите на реалистичното - за да се пребори със забравата. Колкото по-назад се връща човек, толкова повече историята се превръща в легенда, логиката се превръща в магия. И това е обяснимо, защото преосмислянето на старите истории ги превръща в митове. Ние няма как да ги видим по начина, по който са се случили, и затова в опитите си да ги разберем, да ги обединим в една голяма картина, не можем да се откажем от суеверията на онези хора, дори и от заблудите им. Тогава звездите са имали други имена, те са били кандила, закачени върху "риза неткаена". Сега ние ги изучаваме с телескопи, но все още нещата, които не знаем за тях, са много повече от тези, които сме научили.

Силата на литературата е именно в това - да обедини нещата, които знаем, с тези, които си мислим, че знаем и с онези, които сме сигурни, че още не сме узнали. Да използваме реалния свят, за да създаваме други светове. И от тях да виждаме по-ясно реалния.

- Как си обяснявате факта, че романите, определяни за "социални", през последните години черпят сюжети от по-стари времена, а не от съвременността?

- За мен писането е полет на мисълта и затова не бива да си поставя граници - жанрови, стилистични, времеви. Литературата дава само логични обяснения, както прави науката. "Отлъчване" разказва и за настоящето, и за миналото, позволява си да надникне за момент и в бъдещето. Защото всичко това е един голям процес. В този роман далечните времена изглеждат и необяснимо забулени в загадки, и едновременно с това близки. Всеки от нас е свикнал да гледа на началото на 19-и век например като на нещо далечно и почти забравено, но ако си зададем въпроса - колко поколения са минали оттогава, ще видим, че това време не е толкова отдалечено от нас.

- Поддържането на блог помага ли на писателя да спечели популярност, която да обърне внимание и на книгите му?

- Моят блог помогна не толкова да спечеля популярност, колкото да повярвам в силата на написаното от мен. Преди три години написах един разказ, който нарекох "Лаптопът на дядо Дончо". И когато го публикувах в блога, познати и непознати хора започнаха да ми пишат. Да ми благодарят. Да казват, че са се развълнували, че съм ги докоснал, че са открили себе си и са се замислили за живота си. Именно тези мнения и обратната връзка, която получих от читателите си, ме мотивира да седна и да напиша роман, който е почти 500 страници.

- Лесен ли е пътят на завършения ръкопис до издателството, а после - до книжарските рафтове?

- Завърших "Отлъчване" през миналото лято. И след това започна чуденето какво да правя с този ръкопис - дали да потърся съвет от някой писател, да се пробвам в конкурси за романи, или да го изпратя на издателствата. Тогава писах на един мой познат, който работи в едно от големите български издателства и той ми даде най-ценния съвет. Каза ми да потърся "Жанет 45", защото те налагат български автори и създават имена в литературата ни. Аз го послушах и изпратих "Отлъчване" на имейла на издателството. Два месеца нямаше отговор. И точно когато отново се колебаех какво да предприема, получих имейл от Божана Апостолова: "Николай, ръкописът ти е много хубав. Ще го издадем след три месеца." Благодарен съм на редакторите, с които работих след това - Миглена Николчина и Здравко Дечев. Със Здравко буквално прочетохме тези 500 страници по телефона, обсъждахме думи, пасажи, идеи... Получих и една много ценна рецензия от Борис Минков. А когато писателят Иван Кулеков го прочете, той ми каза, че съм написал "българската Библия".

- Мнозина виждат писателския труд единствено като авторство на книги. В кои области може да бъде приложен талантът на пишещия човек?

- В България пишещите хора щъкат из всевъзможни области, но това е просто защото много малко от тях успяват да си изкарват хляба с книги. От друга страна, присъствието на писатели в медиите и в други области вероятно облагородява. Пишещият човек има различно усещане за живота около нас. Той вижда и тълкува събитията в настоящето и историите от миналото по различен начин. Творецът е чувствителен към много неща, които са трудни за забелязване "с просто око". Обществото, което се вслушва в творците си, става по-сензитивно. Същото важи и за политиците. Проблемът на политиците е, че вместо да чуват гласа на творците, били те писатели, карикатуристи или сатирици, се страхуват от този глас. И ако нещо не им хареса, се обиждат. Искат да чуват от творците и от журналистите само похвали, а забравят, че могат да се допитват до тях, че ако се вслушват в критиките, могат да постигнат нещо, с което да останат в историята. Обидените и високомерни политици обикновено остават в историята единствено като сатирични образи в книги и карикатури, но вината за това не е у авторите.