Наистина всичко стана като в приказка!

В понеделник се събудих с неистовото желание да стана милиардер.

Не милионер, милионер всеки глупак може да стане, стига да има пет стотинки в джоба, за да си изтрие билетчето. Всъщност, вече не се казва "изтрие", а "изтърка". Защото ние не сме теляци, та да трием нечии гърбове и подгърбия, ние сме горди българи, не трием ничия кир, а гордо и достойно си търкаме билетчетата.

Излязох пред денонощния и - ега ти късмета - пред него клечи отчаян собственик на завод и брои стотинки в шепичка - не му стигат за двеста грама водка.

- Братко - рече ми, - не кралство за кон, завод за шейсет и четири стотинки ти давам - спаси горящата ми душица от мъки танталови!

Това, тантала, не го знам какво е, но човекът наистина беше я закъсал - ловичкаше си по ръцете буболечки, дето ги няма. Един милиардер трябва да е склонен към благотворителност - бръкнах в задния джоб и с известно съжаление открих, че имам само левче на цяло. Гепи, готин, рекох, но да си ми върнеш после рестото, че ще ми трябва, за да развия производство.

Честен и наивен човек, върна ми стотинките, връчи ми завода и надигна лечебното шишенце още преди да е завил зад ъгъла. Пък аз продължих напред. Продължих напред, а насреща ми - стратегически инвеститор. Здравей, стратегически инвеститоре, рекох, разгеле си тук, дай да инвестираш малко, та хем ние с някой лев да се видим, хем държавата да просперира и отчете три цяло и кусур растеж на нещо, каквото и да е.

Инвеститорът се бръкна и веднага инвестира. С инвестицията санирах завода, за да изглежда по-представително, продадох го и си купих два. Оттук нататък беше лесно - продадох двата, купих четири, с парите от четирите - осем, и така нататък, бързичко, смело и сръчно, до обяд всичко в радиус от триста километра наоколо вече беше моя свещена частна собственост и за да ми е по-забавно, взех, че си купих и тротоарите, за да принудя плебса да щъпурка по пътното платно, та да го глобяват полицаите. Никой не може да ми гази собствеността!

Забравих май да спомена, че от ранния следобед и полицаите бяха моя собственост - от най-сладките - на държавна заплата, но глобите отчитаха при мен.

Привечер намина някакъв прокурор - заядлив ми се видя, нещо искаше да ме пита, но не го оставих да любопитства дълго - почерпих човека, той разкопча най-горното копче на панталона и след третото голямо призна, че тоя живот му е писнал, не иска вече да вижда във всеки срещнат потенциален престъпник, колко по-добре би било всички хора да са братя, да се обичат и уважават помежду си, та такива като него да останат без работа...

Дожаля ми за него и взех, че си го назначих при мен - човек никога не знае кога ще му потрябва прокурор, за да му завие бушона, или закове някоя дъска.

Прокурорът се зарадва и ми каза, че съм готин човек, такива като мен били злато двайсет и четири карата и отгоре, ей сегинка ще викне един приятел да се запознае с мен, той много обичал такива хора. Приятелят доведе още приятели и стана чудесно милиардерско парти, от тия, дето още никого не са утрепали, трепането се отлага евентуално за по-късно, когато се преразпределят чиниите за миене. Не си спомням много, но на сутринта се събудих с ей такава глава и нотариален акт за апетитен парцел от сто и единайсет хиляди квадратни километра.

Чиста и свята частна собственост!

Ако искам, мога да си го продам и да си купя двеста двайсет и две хиляди квадратни километра някъде по света. Но не съм такъв човек - може да съм милиардер, ама съм патриот! Живейте си, прочее, спокойно в моя имот, само спазвайте някои правила - пазете ми чистата и свята частна собственост, няма да ми ходите по моите тротоари, плащайте си каквото там трябва и не споменавайте напразно името ми без крайна необходимост!

Всичко останало са празни приказки.