Лазар Богомилов се е завърнал от тазгодишното си "късно" море и мрачен изтърпява суетнята около кафенето. Двете цветарници предлагат срещу заплащане цветя за първия учебен ден и семействата се зареждат с букети за събитието. Лазар е обърнал гръб на оживлението и кисел жуми срещу слънцето. Има места под чадърите, но той игнорира сянката - свикнал е на жега и й се наслаждава. По нашему - препича се. Но е без настроение, направо сърдит. Знам защо, на идване срещнах дъщеря му и тя "хвърли светлина" върху неговото унило завръщане от морето. Разговора водя предупреден, днес не се нуждая от изненади.

Лазар прекарал месец на един от двусмислено коментираните "диви" плажове в околностите на Царево, там, където лятос властта връхлиташе в най-различни форми - от министърки до ветеринари и пожарни инспектори и където летовници и местно население се стълкновяваха по различни теми. За такива страсти Лазар е недосегаем, той си дивее, доволен от брега, в който за кратко се е преселил, не го е дори еня, че толкова хора искат този свят да му бъде отнет. Даже да има такъв изглед, смята той, шансът да го доживее е мизерен. Вижда му се краят. Внуци и племенници вече се облизват за очукания му кампер, който, според запознати, сам знаел пътя до Бургас и надолу. Фамилията поддържа неговата лятна страст, одобрява я и дори я насърчава. Жена му Христина нарича това му невинно бягство "химическо чистене". Щипнала го е израза от мои някогашни страници, което ме прави малко по-суетен от обикновено.



На морето Лазар си е забранил телевизия и вестници



Дори новините за времето, които всеки летовник бдително следи, той си извлича от облаците, от ветреца, от шумоленето на листа и треви. Опустяването на къмпинга и отлитането на птиците са календарът на неговия морски сезон. Сутрин дърветата около огъня му са облепени от огромни нощни пеперуди, парализирани от светлината. Край какви ли не огньове съм седял и никога не са долитали пеперуди, а край неговия - всеки път. Това го знам от самия Лазар, никога не сме летували заедно, той не обича компания на своите диви курорти. Когато усети, че се отучва да говори, прави изключение за някои кротки нудисти или намусени кръчмари, общува, както сам казва, с идеална цел. "Химическото чистене" изисква тишина като в разделено семейство. И в тая тишина слънцето да изпари от душата скуката, съмненията, угризенията и гордостта, да избелеят петната от завист и самосъжаление, от мнителност и засъхнал делничен гняв. Когато се завърне, вече "почистен", Лазар дълго, почти до Коледа, запазва безупречния си морски тен и една сериозна, убедителна доброта в погледа.

Сега, обаче, е кисел и враждебен, а по-скоро нещастен, а може би повече безпомощен. Завръщането го е ограбило и сломило. Химически изчистената му душа е сразена от новините, които е пропуснала в дивия му курорт. Изгубила е там имунитета си да ги научава, без да се сломява и, най-важното - без да се предава. Сега пропуснатата по време на курорта действителност се е стоварила върху нея и ето го Лазар - объркан и разбит. Знам, че в някакъв момент ще изповяда тази слабост, но знам също, че ще я удържа в себе си до последно. Ние сме такива: боим се, че когато облечем в думи болка, съмнение, разочарование, някак ги узаконяваме, правим ги легитимни и завинаги валидни. Надяваме се, че ако ги измълчим, ще ги задушим в себе си, ще ги умъртвим някак и един ден ще се освободим от тях. Но рядко устояваме подобни надежди, само дето научаваме цената на този вид заблуди.

Аз обаче знам какво се е случило, не е за първи път. Прибрал се е нашият курортист от благословения есенен плаж, пуснал е телевизора и компютъра и е изтърпял наведнъж новините, които ние с вас преглътвахме по една и по две всяка сутрин. Всичките убийства, самоубийства, отвличания и ограбвания - накуп. Всичките телефонни измами, трагедиите на болни деца, кръвта и писъка по пътищата, своеволията и наглостта на властта - без пауза, без отдих за душата. Потопил се е в разточителното, почти сладострастно описание на смъртта, на скръбта, на ужаса от живота. И се е вкаменил от количеството страдание, стоварило се върху него.



Ще го преживее и този път нашият Лазар,



железен командир на парашутен батальон от миналото. Той си знае, че тази ваканция извън мелачката на живота не е особено удачна. Ние си живеем като жабата в тенджерата на котлона - градусите се покачват и... безметежно се сваряваме.(А може и да сме се вече сварили?) А нашият герой просто е скочил - отново! - в кипящата вода и сега се гърчи, макар и с непроницаемо изражение. Може би така той знае повече от нас: животът в неговата цялост е много по-несправедлив и зловещ, отколкото когато е поднесен в малки дози и с неизбежната анестезия от грижи и надежди. И навярно само истински и смел (честен) поглед върху него ще ни разбуди за действие.

Всичко това Лазар го мълчи много изразително. Красноречиво го мълчи. Но знае, че го разбирам. Продължава мълчанието с няколко думи. "Статистиката - казва - твърди, че престъпленията намаляват. Но и ние намаляваме - България намалява, българите намаляваме, аз самият, най-вече, намалявам. За тебе не знам, ти ще кажеш..."

Но аз не казвам нищо. Знам или си въобразявам, че ако нещо не го мислиш, особено ако не го изричаш, то няма да ти се случи. Това е от проклетия позитивизъм...



P.S.

Има и друг вероятен финал. Да можеше някак всичките нас (добри и лоши, бедни и богати, началници и подчинени, хитреци и наивници, честни и измамници, публика и действащи лица, буйни и хрисими, открити и потайни, алтруисти и мизантропи, късметлии и каръци, окрилени и попарени - и така до последния) да ни пренесат някъде на пуст бряг или лес, където и да е, извън нашия сегашен живот. И да ни поддържат там - дори не много, дори колкото един скромен курорт. И после да ни върнат обратно! Същите ли ще бъдем тогава? Същото ли ще бъде тук? И ще оставим ли всичко това да се върне? Няма ли да започнем другояче?

Но някой ден ще е късно и за това...