"Само тези, които не искат да работят, са безработни у нас". "Ако доскоро се търсеше работа за хората, сега се търсят хора за работа". Това каза първо премиерът Бойко Борисов, а след това и министърът на труда Бисер Петков. Онзи ден пък вицепремиерът Валери Симеонов обяви "революционните" - по собствената му оценка, промени, които ще премахнат ограниченията за внос на чужда работна ръка от страни извън ЕС, ще доведат до "наплив" от чужденци, които да заработят у нас, и ще помогнат за преодоляване на кризата на пазара на труда и липсата на кадри.

Дали обаче 220-те хиляди безработни българи в бюрата по труда (и незнайно още колко без работа, но извън официалната статистика) наистина не работят, защото са мързеливи? Или никой не иска да ги наеме заради липсата им на умения, трудови навици, квалификация, та дори и защото са неграмотни? Или защото в редица региони единственият работодател останаха кметството и читалището?

Макар официалната безработица наистина да е рекордно ниска от 2009 г. насам - 6.7% към края на август, проблемът е, че тя е структурна. Групите от безработни - младежите, хората без никаква квалификация или с ниско образование - може и да искат да работят, но бизнесът няма нужда от тях. Това до голяма степен е следствие от липсата на професионално образование, неадекватността на висшето и т.н. Проблеми, които от години са известни, но никой не взема мерки, за да ги реши. Затова на практика тези уязвими групи са извън пазара на труда. А в същото време бизнесът постоянно се оплаква от липсата на хора. Ако доскоро се говореше, че няма определени кадри, сега фирмите се оплакват, че няма работници изобщо. Това е абсурдът на пазара на труда -



няма хора за работа, но десетки хиляди българи са безработни,



повечето дълготрайно - над една година. И още поне толкова - т.нар. неактивни - не работят, защото не искат, млади хора, които ги издържат родителите от чужбина, и т.н. И вместо да се хвали, че у нас нямало безработица, Борисов трябва да работи за създаване на механизми тези хора да бъдат върнати на пазара на труда.

Освен че проблемите на пазара на труда са структурни, те са и силно регионализирани. Ако приемем за чиста монета думите на премиера, излиза, че има цели градове и области у нас само с мързеливци. Например 14-те общини с ужасяващо висока безработица - между 30 и 64%, от Северозапада, за които кабинетът отпусна 2 млн. лв. по нова програма за субсидирана заетост. С нея правителството всъщност признава, че ситуацията в този край на България се влошава и притесненията са, че тенденциите са необратими. А пък резултатите след кампанията по субсидирането показаха - очаквано, че работа просто няма - само 81 фирми са поискали 141 работници, чиито заплати и осигуровки се плащат от държавата. Което означава, че почти 90% от субсидираните работни места ще бъдат разкрити в кметствата и след приключване на субсидирания период в края на годината наетите безработни почти сигурно отново ще са без работа. Тази картина показва за пореден път, че в значителна част от страната реален бизнес почти няма и единствените работодатели са местните кметство, читалище, училище.

От тези около 220 хил. души, записани в бюрата по труда, за първите шест месеца на годината 1523 са с прекратена регистрация, защото са отказали предложена им работа от трудовите посредници. Най-много са безработните с основно и по-ниско образование - 54%. Още по-любопитно е, че за първите шест месеца на годината и 460 продължително безработни българи са отказали предложената им от трудов посредник подходяща работа. Анализът на Агенцията по заетостта показва, че това се случва, защото чистата заплата, които тези хора ще получават, няма да е по-висока от парите, които те получават от държавата като помощи, без да работят. Това е друг огромен проблем, за който правителството се прави, че не съществува - десетки хиляди хора



живеят на социални помощи и това ги устройва



"Много от безработните отказват да започнат предложената им работа, защото възнагражденията, които ще получават, са равни или по-малки от размера на вземаните от тях обезщетения - в 75% от случаите по експертна оценка", коментират пред "Сега" от Агенцията по заетостта. Ниското заплащане демотивира търсещите работа.

Но според социалния министър най-големият проблем у нас е липсата на квалифицирана работна ръка. И бизнесът е на път да издейства отпадането на ограниченията за наемане на чужденци, за да си набави такава. Макар все още да няма нищо черно на бяло, вицепремиерът Симеонов се похвали с отпадане на редица ограничения за наемане на хора от трети страни. Сезонните работници вместо за 90 дни ще са с работна виза за девет месеца. Синята карта, с която се наемат висококвалифицираните специалисти от трети страни, ще важи вече за 4 години вместо за една година. Освен това отпада ограничението така да се наемат специалисти само от ИТ сектора - синята карта вече ще важи за всички професии. Значително се намаляват срокът за издаване на синя карта и таксите, които работодателите плащат. Остава единствено изискването чуждите специалисти да получават поне една и половина средна заплата за страната. В предишното правителство на ГЕРБ отпадна и изискването фирмите да доказват, че за позицията няма подходящ български кандидат. Вицепремиерът не даде конкретика какъв ефект ще има улесняването на вноса на чужди работници и специалисти. Бизнесът обяснява, че недостиг на кадри има във всички сектори. Дефицитните професии според данни на БСК са близо 200, над 70% от фирмите изпитват недостиг на кадри, сочи проучване на агенцията за малки и средни предприятия от миналата година. Според друга работодателска организация - АИКБ, в четири от големите сектори - машиностроене и металообработване, електротехника и електроника, транспорт и медицина - липсват общо 44 хил. служители, което спира развитието им. А най-дефицитните професии у нас са



тираджия, електротехник, стругар и акушерка,



показва класация с общо 16 професии. Според АИКБ причина да има недостиг в тях са и нагласите на обществото, че това не са престижни професии.

Все още няма оценка как ще се отрази отварянето на пазара за нискоквалифицираната работна ръка. Има ли опасност пазарът да се напълни с ниско платени чужденци и ако това е добре за бизнеса, дали е така за българските работници и за икономиката? Синдикатите засега мълчат, но при предишните далеч по-леки промени имаше сериозни опасения за трудов дъмпинг - че просто българските работодатели не желаят да плащат по-високи заплати и родните специалисти и работници емигрират в ЕС. И възможността за внос на евтина работна ръка само ще задълбочи тази тенденция.

Според данните над 3200 сезонни работници от трети страни (най-вече украинци и молдовци) това лято са се трудили в туризма и това според Симеонов спасило летния сезон. Това са хора с изключително ниски заплати - средната заплата в туризма е около 620 лв. по данни на статистиката. Според министъра на труда чуждите служители с ниски заплати не застрашават пазара на труда у нас, защото са малко и заемат нежелани от българите позиции. По данни на НАП и преди облекчаването на наемането на чужденци през 2015 г. например чуждите кадри у нас са били близо 8200, като хотелиерство и ресторантьорство е на първите места с около 2400 наети чужденци. Но заради липсата на какъвто и да било анализ не знаем какъв е ефектът от това за пазара на труда и дори можем ли да очакваме изобщо да успеем да привлечем повече чужденци.

Мерките за отваряне на нашия пазар за работници от чужди страни ще се приемат радушно от бизнеса - логично - фирмите имат възможност да получат евтина работна ръка. Обаче наред с тези мерки би било добре да видим и реални усилия за привличане на емигриралите българи да се върнат да работят тук. Би било също добре вместо за субсидирани работни места, от които обикновено хората пак се връщат в бюрата по труда, да се заделят повече пари за обучение и квалификация на тези хора и за насърчаване на бизнеса да разкрива работни места и в по-западналите райони. Би било добре да се види реално развитие на професионалното образование, по-адекватно насочване на висшето образование, ранно ориентиране и мотивиране на учениците да работят. Това уж е приоритет за всички правителства, а остава само на хартия, защото дългосрочните мерки нито дават резултат в рамките на мандата, нито възможност за далавера.