Режисьор: Галин Стоев

Участват: Радина Кърджилова, Владимир Карамазов и други



След като се превъплъти със замах в един от най-завладяващите женски образи - този на Настася Филиповна от "Идиот" на Достоевски (играе се в "Сфумато"), сега Радина Кърджилова се изявява като танцьорка вещерка. Става въпрос за премиерния спектакъл на Народния театър "Танцът Делхи" от Иван Вирипаев. Режисьор е носителят на "Аскеер" Галин Стоев, който и сега прави заявка за номинация.

Всъщност, макар цялото действие в постановката да гравитира около един магичен танц, реално никой не танцува на сцената. Поне не в класическия смисъл на думата. Замисълът обаче е зрителят да усети този танц и да се почувства част от него. И е безусловно постигнат на практика. В това именно припокриване на изначалната идея - колкото креативна, толкова и труднопостижима - и крайния резултат се корени истинският професионализъм. Пред очите ни целият спектакъл се композира детайл по детайл, точно както отделните елементи, след като бъдат прецизно отработени, се съчетават, за да се постигне визията за цялостен хармоничен танц. Отделни елементи са например седемте едноактни пиеси (числото на Сътворението), които включва представлението и за които авторът казва, че нямат нищо общо помежду си. Освен че всичко се разиграва на едно и също място (градската болница) и с едни и същи персонажи. Освен Радина Кърджилова напълно сродени с героите си са Светлана Янчева (майката), Владимир Карамазов (жененият възлюбен), София Бобчева (медицинската сестра), Радена Вълканова (балетен критик) и Елена Телбис (изоставената съпруга). Виждаме последната и в ролята на оператор, който сякаш в реално време филмира случващото се. По думите на Галин Стоев заради големите обрати, забавните моменти и бързо протичащото действие историята прилича на телевизионен сериал.

Сцената освен с камери е оборудвана с микрофони, а над нея е монтиран огромен екран, предоставящ на публиката възможност да наблюдава в близък план участващите лица. Заедно с огледалната стена вляво, допълнително увеличаваща перспективата, с всичко това се постига ефект на окрупняване на пространството и "удвояване" на звука. Създава се динамична мегакартина на света и на човечеството, в която, ако се вгледа добре, зрителят успява да проследи общата нишка, свързваща отделните хора в техния единен танц на "щастливото нещастие". Освен темата за кармата, която е ключова в спектакъла, се прокрадва идеята за потенциала на изкуството посредством "алхимични" методи да пресътвори страданието в нова реалност.