Преди време, на второто или третото си излизане в чужбина, имах едно дребно архитектурно чудене. То продължи кратко. Беше на тема защо покривите на жилища и здания си увеличават стръмността, ако пътува човек по някой меридиан от юг на север? И обратно, ако пътува, защо я намаляват до степен, че в Арабистан например покривите са направо плоски? Както казах, това чудене продължи кратко, отговорът беше лесен. Няма да го повтарям тук.

Сега имам друго удивление, пак архитектурно, то е по-сложно. Като една радостна индикация приех



повечето стъкло и многото светлина,



която някои българи - е, по-заможните, все пак взеха да пускат в жилищата си. Разбира се, това те правят предимно по каталожни причини; такава тенденция в проектирането и строителството на модерни жилища съществува не от вчера.

Но пак е добре, пак е показателно. Жилището е в някаква степен отражение на отделната човешка индивидуалност, но можем да го разглеждаме в статистически план и като символ - като посока, като национален духовен вектор. Та е добре да е светло, дума да няма. Нека ви споделя едно наблюдение - землянките, в които е живяла немалка част от българското селско население само преди около век и половина, почти нямат прозорци. Българите не са изключение, цял свят е живял дълго време така. Вигвами, юрти, шатри - това е подслон, укритие, а не "ландшафна симбиоза между дух и материя", както би се изразил някой модерен дизайнер. Нещо повече, ако понаблюдавате самоделните архитектурни преустройства най-вече в неособено благополучни съвременни български поселища, ще видите поне два-три пъти следния феномен.



Големи, масивни, грозни къщи,



построени преди няколко десетилетия, плод на пестене и могъщ устрем за квартална импозантност, които сега са полупразни и тихи. А някои от тези, за които говоря тук, имат особено интересно преправяне. Те са загубили един, два или три прозореца. Загубили са ги не като счупено стъкло, а изцяло, просто са зазидани. Явно, когато ги е строил, стопанинът е вярвал, че повечето светлина не вреди на голямото семейство. И плахо е приел връз казармената си грозотия пет-шест джама повече, отколкото би сторил дядо му. Обаче животът се е завъртял другояче - челядта се е запиляла, къщата вече приютява само един-двама, на които пенсиите едва стигат за хляб. Пък за дърва, кюмюр или газ не стигат. Кому са нужни тогава толкова прозорци, само скрежът да рисува по стъклото, а вятърът да свири през цепнатините ли?...

Можете на много места да видите такова пестене на светлина - на морето например съм виждал по-стари къщи, на които нито един прозорец не гледа към голямата вода. Кому всъщност е нужно, само разход за отопление. А във вътрешността на страната не са малко постройки като описаните по-горе, със зазидани прозорци. Това зазиждане също е индикатор за движенията на народния дух - то е знак за свиване, за отказ, за минаване към икономичен режим на житието и перспективата. С една дума, за онова, в което сме шампиони - оцеляването.

Другото, голямото видело, не е наша измислица. Обаче го имаме вече и него. За това по-голямо видело са написани колкото щете архитектурни статии - как плахи наченки имало в Средновековна Венеция, ама истински разцъфнало то едва през XX век, и то в САЩ. И на когото му е интересно, нека попрочете и поразгледа зданията на Франк Лойд Райт, на Льо Корбюзие, на Мис ван дер Рое... Е, да речем, те са ни ни почти съвременници, хора на последния век и половина. Но се запитах защо Венеция първо е погледнала към Голямото видело, а авторите ми отговорят - ами защото е била най-големият производител на стъкло, затова. Тц, едва ли е само затова, мисля аз. Както не е разцъфнало в САЩ, защото на Франк Лойд Райт му бръмнала точно такава стъклена муха в главата. Мисля, че има и друго. То е икономика и богатство, технологии. То е, защото човекът на Голямото видело някак е отказал в един момент да е в непрестанен трепет



пред голямата сиромашия и пестниците на природата



От които в течение на пространни хилядолетия се е крил в клаустофобични пещери, слузести дупки и зидани теснотии без прозирка вътре.

Край, казал си е един такъв събирателен човек на надмогнатата нищета - не ме е шубе вече от снега, вятъра и разбойниците. И най-вече, мога да си го позволя. Райт само е уловил това чувство (и тази кесия, разбира се), и е дал на новия свят каквото иска.

Та като видите днес у нас - е, може и дребен преуспял тарикат, но доволен от къщата си, на която стените от прозорци започват от земята и стигат до покрива, го приемете като радостен знак. Ако не самият той, то децата му, внуците му ще бъдат на ти с Голямото видело. А то, казано простичко, е измъкване от хилядолетната мизерия. Че кой не иска такова бъдеще за народа си?

Разбира се, възниква един важен въпрос, ще ги има ли тези деца и внуци, и на какъв език ще говорят, докато гледат как клоните отвън почти влизат в стаите...Но то е въпрос за друг път.