След монументалния "Левиатан", в който представяше Русия като един чудовищен труп, ненапълно вмирисал се само защото е разположен на студено, Андрей Звягинцев се връща към по-камерния разказ от "Завръщане", "Елена" и "Изгнание". Несъмнено най-яркото име в съвременната руска кинематография, режисьорът е едновременно горд експорт (три от пет негови филма са национални кандидатури за "Оскар", като два печелят номинации; ползва и държавно финансиране) и враг на държавата, православието и истаблишмънта - поради темите и идеите, които разработва.

"Нелюбов" е неговият пети филм - филм, който може да ви накара да си прережете вените. Най-важното, което може да се каже за разказвача (тук е съсценарист заедно с Олег Негин) и режисьора Звягинцев, е "безмилостен". Андрей Звягинцев влиза в кинематографичната морга, за да направи дисекция на погубеното семейство и общество. В "Нелюбов" липсва катарзис - емоционалната смърт е отдавна регистрирана и документирана. Вместо истинско, облагородяващо страдание, има само постапокалиптична пустота, в която бродят духовни зомбита, кухи черупки, маскирани като обикновени хора.

За разлика от "Левиатан", където героите бяха прости сибирски мужици, оядени провинциални феодали, действието на "Нелюбов" се развива в Москва. Героите са млади, красиви, здрави, интелигентни. Средна класа в най-доволния, еснафски смисъл на тази дума. Женя и Борис са в процес на развод, навярно твърде закъснял. Любовта отдавна си е отишла, днес те бързат да продават апартамента си, за да се освободят от всичките й тежести и да се впуснат в своите нови животи: Женя - с богатия си, по-възрастен любовник, Борис - с младата си, глупава и бременна приятелка. Бедата е, че ги свързва не само брачното свидетелство и семейният дом - двамата имат дете. 12-годишният Альоша е ангелски рус, умислен, самотник дори в училище и в квартала. У дома е подложен на грубости и обиди, трепери зад стената на стаята си, докато вбесените от принудителното съжителство родители споменават думата "интернат". Видно е, че не е желан, не е нужен на никого от двамата. Накрая решава да избяга. Издирването се проточва.

Нелюбовта не е диагноза само на този дом. Откъслечни гласове и картини от радиото, телевизора, полицейското управление, улицата, къщата в Подмосковието, където е израснала Женя, показват как тя е просмукала цялото руско общество. Звягинцев не пропуска отново да отпери два шамара и на лицемерното православие, макар мизансценът да е изцяло светски (шефът на Борис е силно религиозен и разводите са забранени на подчинените му). За пореден път недружелюбните северни ширини са в услуга на авторовата концепция - няма слънце, няма зеленина, няма надежда - навъсени и меланхолични крайградски пейзажи, скреж, мизерни голи клони, олющени панелки. Не само този брак се разпада, безлюбовието разкапва всичко.

"Нелюбов" смазва по начин, различен от този в "Левиатан": не на макро, а на микрониво. По-тесен фокус, чист и ясен наратив, за миг - пародийни елементи в образа на тъщата (спомен за "Елена"). Актьорите не са известни, но са чудесни - Мариана Спивак, Алексей Розин, Матвей Новиков и др.

В разполагането на историите и изразните си средства на екрана, Андрей Звягинцев действа като режисьор от друга епоха. За "Нелюбов" той сочи като вдъхновение Бергман и неговия "Сцени от един семеен живот". Очевидно е наследството на сънародника му и съименник Тарковски; други влияния в работата му са Бресон, Антониони. Звягинцев е анахронизъм в руското и световното кино, блестящ такъв. Концептуалната простота и метафизичната одухотвореност на неговите кадри противоречат на почти всичко, което виждаме в киносалона днес.