България, 2018 - годината на председателството на съвета на ЕС и третия мандат на Бойко Борисов. Почти всекидневни протести - на лекари и медицински сестри, на полицаи и надзиратели, на хора с увреждания, на природозащитници, на музиканти от БНР, на данъчни служители и родители на деца с увреждания. Но всичко е точно. България заема все по-незавидни места в различни международни класации за неравенство, качество на демокрацията, качество на живот, свобода на словото. Продължителността на живота трайно намалява, функционалната неграмотност расте, демографската картина става все по-печална. Но всичко е точно. Корупционни скандали с различен мащаб, ниско доверие в политическите институции и системите на държавно управление. Но всичко е точно. Защото живеем в стабилокрация.

Стабилокрацията е термин, въведен от Сръджа Павлович, за да опише специфична политическа система, характерна най-вече за Западните Балкани, в която т.нар. стабилност е изведена като крайна и висша цел на управлението. Качеството на демокрацията и качеството на живот са второстепенни в стабилократичната управленска парадигма.

Ключовата ценност на стабилокрацията е убедеността, че "промотирането" и спазването на интересите на ЕС и Запада като цяло е достатъчно основание за политическа легитимност на режима. Режими, които споделят това ключово разбиране и поддържат геополитическите, военните, икономическите и енергийните интереси на САЩ, Великобритания и ЕС, могат да правят каквото си поискат в интимните пространства на собствените си държави. По този начин обикновено зад стабилността и проевропейската поза надничат неформални, клиентелистки структури, контрол върху медиите и регулярно произвеждане на политически кризи.

Българската стабилокрация не просто функционира изключително ефективно последните години. Тя се превърна в своеобразен политически фетиш, свещена крава,



която се храни с безразборната употреба на "евроатлантическите ценности".



Този, който има проблем със стабилокрацията, е или представител на ретроградни недемократични сили, или е комплексиран политически лузър. Този, който се опитва да свърже макроикономическата и финансовата стабилност с неравенствата и качеството на живот, е антипазарен лунатик. Изобщо стабилокрацията се захранва от постоянното обновяване на списъка с нейните врагове. Нейна хранителна среда са разделени, поляризирани общества, които са неспособни да произведат колективен граждански смисъл. "Войната на всеки срещу всеки" позволява на стабилократите да произвеждат постоянно разделителни линии, които, от своя страна, минимизират опасността от широк опозиционен фронт.

Българската стабилокрация цъфти, защото успява да съчетае и примири либералните прозападни ценности с консервативните и националистическите, мечтите за евроатлантическо бъдеще с носталгията по социалистическото минало. Това става посредством кооптирането на представители на всички идеологически институции - учители и университетски преподаватели, журналисти и артисти. Всеки, който зависи от публично финансиране, желае кариера или иска да "натрие носа" на колегата, е потенциален трубадур на стабилокрацията. Борисов може да разгроми едновременно "комунистите" от името на "демократите", "демократите" от името на "комунистите", "соросоидите" от името на "консерваторите" и "консерваторите" от името на "соросоидите", русофилите от името на русофобите и русофобите от името на русофилите. Тази своеобразна идиосинкразия



е превърнала нашата публичност в бутафория,



понятията губят своя смисъл и значение, за да освободят въображението за магическата сила на заклинанието "стабилност".

Ключов източник на поддържането на стабилокрацията са предсрочните избори. Вместо инструмент за политическа промяна, те се използват за възпроизвеждане на системата. Стабилократите са сигурни в своята изборна победа благодарение на контрола им върху изборния процес - от държавната администрация, през клиентелистките структури, до медиите. Чрез предсрочни избори регулярно се разтоварва социалното напрежение, без това да оказва влияние върху властовите монополи. Предсрочните избори "съкращават" управленските мандати и освобождават стабилократите от отговорността за дългосрочни политически ангажименти.

Стабилокрациите произвеждат стабилност, предназначена за външна употреба, подкопавайки демокрацията отвътре. Смята се, че те не могат да бъдат особено трайни поради неспособността им да реализират равновесие в дългосрочен план. Геополитическата динамика и акумулирането на социално напрежение са сериозни предизвикателства дори за изпечени стабилократи като Борисов. На този етап той слуша "началниците" и изпълнява, но от Европа вече намекнаха, че ще осмислят отношението си към онези, които не спазват принципите на демокрация и върховенство на закона. Вероятно въпрос на време е да си намерят по-демократичен фаворит (справка Македония), защото започват да си дават сметка, че легитимирайки настоящата ситуация, създават враждебност спрямо себе си. Въпросът е дали ние сме готови да се разделим с Борисов. Съмнявам се. Но всичко е точно.